Ако героите в тази книга се казваха не Миту, Клаудиу, Релу, а Митко, Калоян и Росен, тя би могла да е една смешна, абсурдна и мъдра българска книга. Толкова много румънската реалност – измислено-действителна - прилича на българската.
Дан Лунгу е автор на една от най-забавните книги за социализма, които съм чела – „Червена бабичка съм“. Трябва да отбележа, че това е любима книга и на майка ми, която много по-добре от мен помни и разпознава описаните събития, за които Дан Лунгу разказва, но с толкова съчувствие и хумор, че няма как да се почувстват обидени дори тези, които безпогрешно ще се разпознаят в книгите му.[[more]]„Кокошият рай“ разказва за една улица някъде в Румъния – къде точно няма значение - защото това е просто една улица на Балканите – досущ като някоя българска, сръбска, комшийска. Съседите се познават до един и знаят всичко – от това кой прави най-хубави сарми, до това какви оценки имат децата вчера. В пет часа улицата опустява – дават сапунките по телевизора. Мъжете са в кръчмата от сутринта – могат да си донесат кафенце от къщи или да си направят сок – в кръчмата има сокоизтисквачка, като у дома. Пие се, разбира се, на вересия.
Жителите на улицата си имат вътрешна йерархия – начело е пенсионираният Полковник; собствена митология, в която годините при Чаушеску греят с носталгично-романтичен ореол; колективни спомени – за това как са внасяли парите си във финансовите пирамиди или как са ходели на работа – тогава, когато още е имало заводи и работа.
Макар и смешно написана, това не е забавна книга. Затова пък е безпощадно точен портрет на реалност, която е плашещо позната. Романът има рекордни продажби и награди във Франция и Германия. Трудно е да се прецени какво тамошните читатели могат да разберат, но за нас безспорно всичко е ясно – до последната дума.
