Колко ведра може да бъде смъртта?

Направо не мога да повярвам, че тази книга съществува, че е толкова ведра и светла, въпреки че говори за старостта и още по-страшно – за смъртта. Теми, които отбягваме старателно, срещу които не се изправяме, въпреки че - често съм си мислила - по-добре е човек да има концепция за тях. Такава една концепция – че човек не може да умре, ако не е осъществил мечтата на живота си, е в основата на „Последно повикване“ от Ирен Леви. И така, ако преодолеем естественото си учудване, че една млада жена е избрала тази тема за своята книга, ако преодолеем ужаса си от въпросите, които тя повдига, започваме да се отпускаме и да се наслаждаваме. Спокойно, това става между първа и втора страница. За доказателство - този ден бях купила четири нови книги и реших да започна с тази, чиято първа страница ме грабне най-лесно. Е, грабна ме, и още как – най-вече с лекия и пъргав език, който чупи изреченията и си играе с думите. Наивистична на пръв поглед, но мъдра на втори, в добрата традиция на Мечо Пух и Малкият Принц. Но не се заблуждавайте - „Последно повикване“ не е детска книга. Тя е книга за възрастни, която разсмива, стяга гърлото и разплаква с еднаква лекота. Тя най-вече е книга за възрастни, които не искат да пораснат, дори и пред лицето на неизбежното. Хубавото е, че след като я прочетеш, нещата не изглеждат толкова страшни…