Алма Малер е от онези почти митични жени-музи, които са белязали изкуството на XX век. През своя дълъг и интересен живот тя успяла да вдъхнови за творчество девет от най-знаменитите творци на своето време – като съпруга, любовница, приятелка или муза. Алма Малер нямала никакви особени качества, тя просто умеела да обича и останала безсмъртна в творчеството на мъжете, които я боготворели.
Един от тези мъже бил Оскар Кокошка. Връзката му с Алма продължила само две години, белязани от страсти, скандали и раздели. Когато Алма го напуснала окончателно, съкрушеният Кокошка поръчал да му направят кукла, която кръстил с името на любимата си. Виждала съм тази кукла на една изложба във Виена преди години и това е едно от най-кошмарните творения, които могат да бъдат измислени – зловещо човекоподобно същество, обречено да носи легендата за една нещастна любов.
В книгата „Куклата на Кокошка“ не се разказва за истинската кукла – историята, която Алфонсу Круш разказва, е художествено разкрасена и хиперболизирана. За него е важна повече самата идея как отишлата си вече любов живее в изкуството, в спомените и в мислите, дори ако те никога не намират изява в света.
Всички герои в тази книга са космополити, хора без определена националност, които се срещат и разделят по улиците на Европа или в мечтите си, които вярват в съдбата, в смъртта и в любовта и пишат невероятни книги и писма.
Това е и най-хубавото в романа – илюстрациите и снимките – авторът е художник и фотограф – и измислените произведения на героите. Самата книга започва малко тромаво, но щом се появят първите измислени истории, темпото и езикът стават съвсем други и четенето е истинско удоволствие.
Куклата на Кокошка като въплъщение на истинската любов – явление плашещо и странно, на което е посветена цялата книга. Какво пък – нито една книга за любовта на този свят не е в повече.
