ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

"Лунен дворец"

"Лунен дворец"

За пореден път се влюбвам в Пол Остър. Колкото и да не обичам суперлативите, които издателствата пишат на гърба на книгите, в случая „най-талантливото перо на съвременната американска проза“ и „приживе обявен за класик“ ми звучат напълно заслужени. Както и не ме изненада фактът, че книгата е преведена на повече от трийсет езика.

„Лунен дворец“ определено ми хареса повече от „Бруклински безумства“ (тук), но и двете книги имат нещо общо помежду си – това са разказани от първо лице единствено число истории, типично американски, с център Ню Йорк, но иначе обхващащи какви ли не времена и хора. В „Лунен дворец“ Пол Остър разказва историите на три поколения американци, които се простират от началото на миналия век до кацането на луната през 1969 г. Историите им са невероятни, изпълнени с приключения, богатства, нещастия, крайна бедност и неочаквани успехи, но над всичко това тези истории са разказани от хора с безкрайно въображение, които вплитат в живота си всички постижения и проблеми на времето и ги преживяват по свой, неповторим начин. Всеки от тримата герои е белязан от особената си съдба, от необичайния си характер или външен вид и от любовта си към книгите.

Това не е роман в обичайния смисъл на думата, това е по-скоро полет на мисълта, на моменти страшно точен и прагматичен, на моменти отнесен и абстрактен, но точно това ми харесва най-много. Едва ли цял живот ще помня тази книга, но я прочетох с огромно удоволствие!

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...