Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил —
Мефистотел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво
пее — птичка в разцъфнала градина,
пее — и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса — Магдалина:
— Ето моите ръце — води ме!
