Неделен книжен клуб

Маргьорит Дюрас: “От писането се подивява”

“Историята на моя живот не съществува” - пише Маргьорит Дюрас в най-известния си роман.

Маргьорит Дюрас: “От писането се подивява”

Френската писателка Маргьорит Дюрас (Снимка от Jacques Haillot/Sygma/Sygma чрез Getty Images)

“Историята на моя живот не съществува” - пише Маргьорит Дюрас в най-известния си роман “Любовникът” (1984 г.), носител на престижната френска награда “Гонкур”. И все пак историята на нейния живот е толкова явно описана в романите ѝ, макар и силно мистифицирана, че това твърдение се самоотхвърля. Самата книга, в която е поместен цитата, е абсолютно автобиографичен. Френската писателка описва ранния си живот в Индокитай, днешен Виетнам, отношенията с майка си и братята ѝ, първата любов с един богат китаец, който по-късно ще се превърне в най-силния ѝ литературен персонаж.

Родена на 4 април 1914 г. в Южен Индокитай, провинция Кохинхина, бъдещата писателка израства в крайна бедност, заедно с двамата си по-големи братя Пиер и Пол. Майка ѝ е учителка, баща ѝ умира много рано и реални спомени за него Дюрас почти няма. Семейството изпитва постоянни финансови затруднения. Майка ѝ прави лоша инвестиция със закупуването на оризови плантации на земи, които постоянно са заливани от океана, което я вкарва в дългове. Дюрас описва този период от живота на майка си в романа “Бараж срещу Пасифика”, но той е споменат в “Любовникът” и други нейни книги - толкова силен психологически отпечатък остава у нея безсмислената борба на майка ѝ да успее там, където е безнадеждно.

През 1931 г., когато е на 17 години, Дюрас и семейството ѝ се преместват във Франция, където завършва право, а по-късно започва работа във френското правителство в Министерството на колониите. През 1939 г. се омъжва за писателя Робърт Антелм, с когото се запознава по време на следването си.

По време на Втората световна война, от 1942 до 1944 г., Дюрас работи за правителството на Виши в служба, която разпределя квоти за хартия на издателите и в процеса управлява система за цензура на книги. Тя също става член на Френската съпротива като част от малка група, включваща също Франсоа Митеран, който по-късно става президент на Франция и остава приятел за цял живот нейният.

Много скоро писането за нея става начин на живот, а животът - писане. До степен, че в един момент почти полудява.

“От писането се подивява” - пиша тя в книгата си “Да пишеш”. “Човек се връща към едно дивачество от преди живота. И го разпознава неизменно, то е онова от горите, онова отдавнашно като времето. Онова на страха от всичко, отчетлив и неотделим от самия живот. Ожесточава се. Човек трябва да е по-силен от себе си, за да се залови с писането, трябва да е по-силен от това, което пише.”

Дюрас се затваря в къщата си в Нофл за 10 години, за да пише. Тъкмо там написва едни от най-необяснимите и знакови книги в творчеството си “Похищението на Лол В. Щайн”, “Вицеконсулът”, “Любовта”. Тази къща “на писането”, както можем да я наречем, авторката купува с парите от авторските права на романа си “Бараж срещу Пасифика”. “Мисля, че тази къща допринесе много в цялата работа. Тя ме утешаваше, къщата на всичките ми детски мъки. Купувайки я, много скоро разбрах, че съм направила нещо важно за себе си, решаващо.

Тъкмо в една къща човек е сам. И не извън нея, а вътре в нея. В градината има птици, котки. Но също от време на време някоя катеричка, някой пор. Човек не е сам в един парк. Но в къщата е толкова сам, че понякога е напълно объркан. Едва сега знам, че престоях там десет години. Сама. И то за да пиша книги, които ме накараха да разбера, мен и останалите, че съм този писател, който съм. Как точно се случи това? Че как може да се изрази? Едно мога да кажа и то е, че този род самота в Н. бе създадена от мен. За мен. И че само в тази къща аз съм сама. За да пиша. За да пиша не както съм го правила досега. А да пиша книги още непознати за мен и още никога незамисляни от мен и непредугаждани никога от никого. Там написах Похищението на Лол В. Щайн и Вицеконсулът. После други след тях. Разбрах, че съм личност сама с моето писане, сама много далеч от всичко. Това продължи десет години може би, вече не знам, рядко съм пресмятала времето, прекарано в писане, пък и времето въобще. Пресмятах времето, прекарано в очакване на Робер Антелм и Мари-Луиз, неговата малка сестра. После нищо повече не съм пресмятала.

Похищението на Лол В. Щайн и Вицеконсулът ги написах там, горе, в моята стая, тази със сините шкафове, уви, понастоящем унищожени от млади зидари. По някой път пишех и тук, на ето тази маса в салона.

Тази самота от първите книги аз я съхраних. Отнесох я със себе си. Моето писане винаги съм го носила със себе си, където и да отида. В Париж. В Трувил. Или в Ню Йорк. Именно в Трувил закотвих в лудостта бъдещето на Лола Валери Щайн. Пак в Трувил името на Ян Андреа Щайнер изникна пред мен с незабравима очевидност. Преди година.

Самотата на писането е самота, без която написаното не се случва или се раздробява, омаломощено от търсенето какво да се напише още. Обезкръвено, то вече не е припознато от автора. И преди всичко то никога не трябва да бъде диктувано на някоя секретарка, колкото и сръчна да е тя, и никога на този етап да не бъде давано за четене на някой издател.

Неизменно се налага раздяла с другите хора около личността, която пише книги. Това е самота. Това е самотата на автора, тази на написаното. В началото на това нещо човек се пита каква е тази тишина около него. И практически на всяка крачка, която прави в една къща и през всички часове на деня, при всички светлини, били те отвън или от запалените лампи денем. Тази реална самота на тялото става такава, ненарушима и неприкосновена, на написаното. Не говорех за това на никого. В онзи именно период на моята първа самота бях вече открила, че да пиша бе това, което трябваше да правя. Бях вече получила потвърждение за него от Реймон Кьоно. Единствената оценка от Реймон Кьоно в следващата фраза: „Не правете нищо друго освен това, пишете“.

Да пиша, това бе единственото нещо, което населяваше моя живот и което го изпълваше с чародейство. Направих го. Писането никога не ме е напускало.