[[more]] Този роман на Стивън Кинг е от онези, които аз наричам "обикновен" ужас. Би могло наистина да се приеме като такъв за оцеляването, но нали съм от онези, които винаги си намират под вола теле, го виждам като поредното предупреждение за невъобразимо тънката като паяжина завеса, отделяща ежедневието ни, удобно, сигурно и заради това често пренебрегвано и затрупвано с проблеми, които изглеждат неописуемо жалки и незначителни, от момента, когато се случи беда и преминем от другата страна - там, където цивилизацията я няма.
Едно почти десетгодишно момиченце слиза от туристическата пътека встрани, за да се изпишка, майка му и по-големият му брат дори не забелязват това негово действие, увлечени в непрекъснатите си караници... Започва едноседмично лутане в опит да се завърне при хората, гората и планината, живота в тях, природата и един транзистор, на който да слуша все по слабо чуващия се звук на бейзболните мачове с любимия играч.
Стивън Кинг успява от тази трагична, но стандартна история да сътвори обичайната си смесица от вълшебство и ужас така, както само той го може, да ни припомни колко крехки сме и как острите зъби на Света могат да ни схрускат във всеки един момент.
