Приказна книга, типична за прозата на Андрич - това са "Монашески притчи". По причини, които се надявам да са художествени, а не чисто финансови, разказите му се издават в поредица малки сборници, разделени тематично и всеки от тях е посвоему очарователен и се чете на един дъх.
Монашеските притчи са историите на францисканските монаси, които обитават Босна от края на ХІІІ век. На пръв поглед звучащи като художествена измислица, повечето истории са всъщност истински, базирани на записките на Андрич от срещите му с представителите на ордена, с които той е бил близък от най-ранна възраст. [[more]] Католически орден на Балканите по самата си природа е явление парадоксално, невиждано и страшно интересно. Макар и изучили в Рим и Унгария богословието и латинския, босненските францисканци си остават балканци – емоционални, бъбриви, суеверни и изобретателни, силно привързани към родната земя и борещи се да оцелеят във враждебната османска империя. От простодушния и трудолюбив фра Марко до мъдрия, престарял фра Петър, книгата е пълна с цветни типажи и интересни истории, написани на шарен и образен език, който говори много на всеки читател от тази част на света.
За мен продължава да е абсолютна загадка защо Иво Андрич не се изучава в училище. В книгите му са залегнали основите на една култура, която ни заобикаля и до днес и ни свързва със съседните земи от векове. Сред толкова френски и руски писатели, с които са пълни гимназиалните учебници, може би е редно да се намери място и за един балкански гений и неговите малки човешки истории.
