ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Морето в българската поезия

Морето в българската поезия

Снимка: Shutterstock

ЗОВЪТ НА МОРЕТО

Елисавета Багряна

1

ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно - когато
през утрините на това далечно лято,
събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи, -
от уличните продавачи,
или пък от сирената провлачена
на параход, пристигнал в тихото пристанище, -
очи отварях и те гледах, без да стана,
като картина, в правоъгълника на прозореца ми прикована.

Обичах въздуха ти, влажен, остър и солен,
със мириса на риба и на водорасли напоен.
Лежех на пясъка под слънцето, додето
червени кръгове пред погледа ми заиграваха.
Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето -
на хоризонта малък дим от параход минаващ
разкъса сънното спокойствие веднаж
и вниза първия кинжал в сърцето ми -
копнежа за далечните морета,
за пътищата, режещи нашир земята и надлъж,
за материците и островите - за света -
прашинка пред вселената и вечността,
но вечност непостижна и вселена тук, за мене.
О, тези утрини! И тези сънища, и тази жажда
да бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен,
които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждат
и като бели пари над света разнася вятърът безреден...

2

КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огряно
и златния пясък обливаш с елмазена влага,
и мълком пред своята горда възлюбена слагаш
венци-водорасли и бели огърлици пяна...

Когато разстилаш - със сребърни чайки обшита -
атлазната мантия, снела цвета на небето,
и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето,
към своята светла безкрайност, гальовно разкрита..

Тогава обичам - люляна над твоята бездна,
във лодката гърбом да легна, очи да притворя,
да сещам през клепките слънцето някъде горе
и в лека забрава потънала, в сън да изчезна.

Но после, когато бучащо и гневно се мяташ
и с ярост подронваш крайбрежните черни скали,
и сякаш във своята паст да погълнеш земята,
съзвало си всички стихии, страхотни и зли...

Когато, изплашени, чайките бягат високо
и някъде в мрака сирени злокобно зоват,
и малките лодки рибарски в измамна посока
се блъскат и тънат без помощ, без вест и без път,

тогава в мен пламва безшумната жажда на риска -
със своите мънички сили да вляза в борба
и с дръзко разкрити очи да те гледам отблизко -
тъй както се вглеждам и боря със свойта съдба!

3

КЪМ ХОРИЗОНТА - светъл и свободен -
отплава, а след него в залива остана бяла диря.
В това пристанище минават малко параходи,
сирени рядко свирят,
стихията на мощния трафик тук не кипи
и кеят не гъмжи от блъскащи се хора и тълпи.

Аз мисля за световните пристанища големи,
отдето параходите преокеански път поемат,
понесли баснословни стоки или пасажери
- и бедни емигранти, и милионери, -
едните тръгнали към новите земи злато да дирят,
а другите да го пилеят - в старите.
На тези кораби, като на някакви чудовищни кантари,
световните блага се балансират.

Аз мисля още за тези млади хора,
изпити от копнеж и умора
в големите задушни градове,
които тайна страст - морето и далечността - зове.
Завърнали се вечер в къщи
след фабрики, училища и канцеларии,
те скришом стари атласи разгръщат
и тръгват мислено -
към разните пристанища и гари,
към свежите зелени острони на Океания,
към всички градове,
където няма да отидат никога,
и шепнат като влюбени магнитните названия:
Бомбай, Сидней, Панама, Порто Рико...

 

4

АКО НЕ БЯХ ЖЕНА, бих всичко тук оставила
и тръгнала бих в тези тежки дни
към нов живот, под градуса на нови ширини.
Бих служила на някой параход, що плава
сред континентите като подвижен малък свят,
кръстосващ океанските простори
под небосклон, с тропически съзвездия обсят,
и всеки ден меняващи се климати и фауни, и флори...

Бих може би била далече някъде сега,
в незнаен залив котва хвърлила,
на разноземни знамена сред пъстрата дъга,
под слънце, що като жарава европейската ми кожа пърли.

Дорде товарят в тъмните хамбари
кафе, памук, банани или вълна,
които западните столици като лами безследно ще погълнат -
без близки, без познати, без другари,
по улиците на пристанищния град бих скитала,
загубена срез разнокожите му жители,
тело между телата на тълпата,
заляла булеварди, тротоари,
сред чужди - чужда, непозната.

Бих влязла вечерта в моряшки бар на кея,
де въздухът е гъст и син от сънища и дим,
да виещета се от страст хармоника зове и пее
и бляска през стъклото фар неуловим.

Там пила бих наздравица с моряци непознати
и стискала им бих ръцете силни и корави
като на истински приятели и братя
                    - до новото отплаване!

5

КАТО СЪРМЕНА МРЕЖА на някой невидим рибар,
маранята на юли трепти над морето.
Твоят поглед е пак устремен, просветлен, лъчезарен,
в него блика и свети сърцето съгрето.

Като риби игарещи - люспести, ситни вълни
се надбягват, догонват и бляскат преплетени.
Един бял албатрос отлетя подир тях в далнините -
отлетя твоя поглед, разперил криле.

Към кои ширини, към кой бряг и към кой океан
твоя скитнишки дух неспокоен избяга?
Има слънце тропическо в твоите пори набрано
и по устните сол, и в косите ти влага...

 

3 прекрасни стихотворения на Миряна Башева

Каролина е момиче, което живее по ноти. Сутрин пие кафето си с мляко и музика, през деня чува мелодии в клаксоните на автомобилите, в скърцането на трамваите по релсите, в стъпките на минувачите, в ремонтите на пътищата, във вятъра, който гали клоните на дърветата. Вечер пее в дует с голямата си любов - Града. Понякога му изневерява с някой самотен плаж или достолепен планински връх, но накрая вин...