"Моят герой е страхливец.", пише Джулиан Барнс в есето си за Дмитрий Шостакович във вестник "Гардиън". За нас, които гледаме отстрани, страхът изглежда осъдителен, а конформизмът – недостоен за твореца. За Шостакович и епохата, в която той живее и твори, обаче страхът е единствената позиция, способна да запази живота му, творчеството му и бъдещето на децата му. За мнозина дори и днес е непонятно, че съпротивата в мрачните години на сталинизма означава не просто физическа смърт, а пълно заличаване на спомена за дадена личност. Неслучайно заглавието на последния роман на Барнс "Шумът на времето" е заимствано от Осип Манделщам – един от заличените поети на сталинска Русия. "Шумът на времето" е типична за Барнс книга – написана умело, кратко и красиво, и същевременно много различна. Макар и да познава прекрасно съветската действителност, при това от първа ръка, да говори руски и да е отдавнашен фен на Шостакович и неговата музика, все пак Барнс пише за напълно чужда реалност, а западните му читатели имат съвсем бегла представа за описаните събития.

Романът е монолог на най-знаменития съветски композитор Дмитрий Шостакович, уловен в три ключови момента от своята кариера. Първият е в очакване на ареста през 1936 г., непосредствено след разстрела на покровителя му маршал Тухачевски. Вторият е на връщане от посещение в САЩ през 1948 г., когато в предварително написани от партията речи Шостакович е принуден да се отрече от своя кумир Стравински. Третият монолог е на вече възрастния композитор, по времето на Хрушчов, когато е подложен на натиск да постъпи в партията и да оглави съюза на композиторите. И трите части започват с фразата "по-страшно никога не е било".

Разбира се, по темата за репресиите има написана много по-достоверна и въздействаща литература. От друга страна, никъде в нея не се защитава така искрено позицията на страхливеца. А истината е, че в подобни моменти от живота си повечето от нас сме страхливци. И това, че може би сме прави, е някак утешително.