Разказите от сборника "Мъже без жени", на Харуки Мураками, притежават омайващата сладост на невероятна смесица от магичност и делничност, типична за романите му. [[more]]Това са виртуозни джаз импровизации, в които класически теми придобиват различно и неочаквано звучене.
Запленена съм от стила на този японец, успял да попие толкова много от западната музика и да я предаде в думи и истории, в които далечният Изток е като лек екзотичен аромат от цъфтяща магнолия, уникална песен на Бийтълс, изпята на кансайски диалект.
Мъже без жени, самотни души, изгубили четиринадесетгодишната си сърцевина, еднорози, статуи, навирили в небето своят рог – те всички копнеят за бар накрая на задънена уличка, с върба, спуснала зелените си коси в двора, спокоен барман, музика от винилови плочи, кротко спяща котка... Но покоят не е възможен без признанието за болката.
Змиите на предадената обич изпълзяват от сърцето и хладната дистанцираност изгаря в любов, от чиято мъка се умира.
