Толкова българска, трогателна, красива, мечтателно-меланхолична и въздействаща книга отдавна не бях чела. А от съвременен български писател – изобщо!
Разказите на Мирослав Пенков са родени от носталгията по родината му – авторът е учил и живее в САЩ – и това личи почти във всяка дума. Настроението е леко меланхолично, историите са разказани от дистанцията на човек, който живее далече, но не може да прекъсне връзката си с миналото и онова, което вижда там е горчиво-сладко. Разказите му започват от еничарите, минават през забавните и абсурдни правила на социализма и стигат до съвременния бит на българина с неговото огорчение, мечти и надежди. Любимият ми разказ е този за нелепо загиналото малко циганче, което родителите му се опитват да снимат за пръв и последен път, за да им остане спомен и с толкова неразбираема за нас прагматичност го слагат на стол, нареждат наоколо му братчетата и сестричетата, майка и татко и семейството остава във вечността...
Самият автор най-добре е разказал историята на тази книга: „Започнах да пиша разказите в На Изток от Запада далеч от дома, като студент в Америка. Отначало България ми липсваше силно, болезнено. Липсваха ми близките хора, дядовото село, реката дето го разсича на две махали. Липсваше ми и Балканът, и морето, заводският хляб и сладките розови домати. Но седнех ли да пиша, Атлантикът в миг пресъхваше, разстоянията се стапяха, липсите запълваха и в писането пак се връщах у дома.”
Прочетете тази книга и ще заобичате малко повече всичко, което имаме и сме...
