“Напълно изгубили себе си”, Карън Джой Фаулър

“Напълно изгубили себе си” е от онези книги, които могат да ти забият ритник и да изкарат въздуха ти, при това без да са груби, цинични, а с просто, изпълнено с обич повествование. Историята на едно семейство с три деца, едното от които не е от същия “животински вид”, ни изправя пред сложни, обезпокоително смущаващи въпроси, кара ни да се замислим за отговорността – тази на родител, на учен, на човек и най-вече за отговорността ни като един от многото и не единствени жители на тази планета. Теории – научни, религиозни... Кое оправдава онова, което причиняваме на другите, имаме ли право и наистина ли експериментите, провеждани в лабораториите са правилният начин да развиваме наука, индустрия? Кой дава право да поставяме другите живи същества в условия, които нямат нищо общо с естествената им среда?[[more]]Карън Джой Фаулър не залита нито в патоса, нито в мелодрамата. Нейната необикновена героиня разказва историята за отнетата си “сестра”, за избягалия си брат и техните баща и майка, както и за срещнатите по житейския път хора живо, от дистанцията на иронията – начин, който лично на мен ми е много близък, може би един от малкото, които ме убеждават и карат да съпреживявам... Като прибавим, че във вече доста обемното ми по продължителност пътуване по дестинацията на живота симпатиите ми все повече са към животните, не е чудно, че “Напълно изгубили себе си” е книга, която ще помня с нежност.