Влюбих се в разказите на Джумпа Лахири още от „Преводачът на болести”, наградената с „Пулицър” книга, в която тази красива, тъжна и объркана индийка разказва за себе си през многото лица на индийците в САЩ. „Непривична земя” е продължение на същите теми и истории, но на мен ми хареса още повече. Времето е придало на разказите на Лахири мекота и блясък, все едно всичко се случва на залез слънце и е едновременно непоносимо красиво и ужасно тъжно.[[more]]Историите са съвсем обикновени и, което е характирно за авторката, написани без никакъв патос. Може би за да избяга от характерните за Индия сюжети, свързани с бедност, касти и мизерия, всички герои на Лахири са заможни, добре образовани и без видими социални проблеми. Драмите са съвсем другаде. Светът на имигрантите – индийци, пълен с аромати, вкусове и цветове от непоносимо далечната родина, е като сапунен мехур, в който майките живеят, бащите влизат и излизат, а децата са напълно чужди. Във всяко семейство под повърхността минават граници, които са колкото невидими, толкова и непреодолими. От друга страна носталгията някак се компенсира от успокояващия ритъм на делника, от пътуванията до Индия всяко лято, приятелите индийци и неразрушимата сила на семейните връзки. В тази амплитуда на живеене нищо не е прекомерно – нито хубавото, нито лошото. Преселници в страна, която им е дала всичко, с което разполага, индийците са пожертвали само едно – възможността да са истински щастливи.
Не знам защо, но четенето ми причини почти физически дискомфорт – на пръв поглед толкова далечни и чужди светове, омагьосващи думи и миризми, които усещах наоколо. Вероятно замислянето за това колко много ограничаваме амплитудата на емоциите в полза на личния си комфорт е винаги болезнено. Тук въпросът е зададен с максимално съчувствие и изящество. Прекрасна книга!
