Винаги изпитвам неудобство, когато говоря за любими неща. Притеснявам се да не отблъсна някого с еуфоричните си венцехваления и истински хубавата книга да пропусне свои читатели.
А "Никога, никъде, никой" от Нийл Геймън е наистина нещо много специално за мен. Съчетала е обичани от мен неща – автора, Лондон, вълшебството, скрито в деня ни, обикновения героизъм, неизчезналата магичност...
Това е история за тънката и остра като ръб на кинжал наша реалност, виждана от нас като сигурна и равна тепсия. Разказ за дебнещата ни възможност на онова леко отклонение, за преместването ни от рутинното и пропадането в бездната на онези, покрай които минаваме, сякаш са невидими.[[more]]Нийл Геймън е пресъздал с много симпатия света на хората, изпаднали от живота по една или друга причина. Авторът показва как никой не е застрахован, кара ни да се срамуваме от удобните клишета, скриващи незаинтересоваността ни. Сритва бездушието ни и подлага крак на забързаността ни към успеха, дефиниран като кариера, брак, лукс... Припомня ни за честта, благородството, истинското предателство, вечната борба. Разхожда ни в опоетизирания Долен Лондон и ни показва света зад названията.
Споменаването в книгата на крепостната стена, изградена от император Константин Велики, ме накара да се замисля какво ли, диша, живее и води своите битки под града, в който живея аз.
И след затварянето на последната страница "Никога, никъде, никой" остави своята мелодия да звучи в мен и стъпките ми още следват ритъма й.
