Неделен книжен клуб

"О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!": 3 стихотворения от Маргарита Петкова

Поетични отклонения

"О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!": 3 стихотворения от Маргарита Петкова

Маргарита Петкова е родена на 21 февруари 1956 г. в София. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Първите ѝ публикации са още от ученическа възраст, а първата ѝ книга „Дива къпина“ излиза през 1983 г.

Носителка е на множество награди, авторка е на текстовете на над 200 популярни песни, между които „Болката отляво”, „Бермудски триъгълник”, „Чифт обувки”, „Самотен ловец е сърцето”, „Мъчно ми е”, „Мъжът на 60”, „Балкански синдром”, „Отведи ме оттук”, „Не ми пука”, „Иване, Иване”, „Нова годино”, „Бог се роди, Коледо”. Работи предимно с композитора Стефан Димитров и Богдана Карадочева, както и с други известни музикални творци и изпълнители. Автор на либретото на пет мюзъкъла, реализирани от Хачо Бояджиев, Николай Николаев и Боряна Пунчева и Димитър Чернев.

***

ИСТИНАТА ЗА ПЕНЕЛОПА

 

Изобщо не желаех да те чакам.

Да беше ме попитал, като тръгна.

Достатъчно ти бе, че не заплаках,

поемайки дълга да чакам. Дълг ли?

Да си тъкал и да си разтъкавал?

Жена без мъж да знаеш как се справя?

Ти ме загърби – да прегърнеш славата.

Коя от двете пò е богоравна?

Не аз. Оказа се и тя не – също.

О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!

Ти, клетнико, разчиташ на завръщане,

но запомни – то е вода във шепа,

жена си щом сама си изоставил,

уверен, че тя – хм! – ще те дочака...

Тъка, тъка, тъка и разтакавам

женихите. В очите на Итака

митът за Пенелопа тържествува.

За всички – мит, за мене – невъзможност.

А ти пътувай, Бога ми, пътувай!

Сънувай непорочното ми ложе

далеч от увереността ми тиха,

че верността ми ще е ден до пладне,

да имаше един между женихите

да счупи стана

и да ме открадне!

Има още...


***

ОТГОВОР В ОЧИТЕ

 

С вас разделях поравно стаята,

хляба и на децата си млякото.

Пазех тайните ви разкаяни,

утешавах грешки разплакани.

Бях ви рамо, заемодател,

виночерпец, отдушник, къща.

Просто бях ваш приятел.

И си вярвах, че вие също.

Но не би. Позамогнати, сити,

поотпили доволство и слава,

ме заплюхте право в очите.

Тия същите, дето даваха.

Затова днес не ми се зловиди

да ви кажа чистосърдечно:

извинявайте, че ме обидихте,

обещавам, че няма вече.

Да не ме разберете грешно

не подлагам и другата буза:

със една зашлевена човечност

плащам собствената си илюзия.

И още...


***

ПЛЕТАЧКАТА НА ДАНТЕЛИ

 

Най-красивият мъж на света

идва тайно и явно при мене.

От минутите шал му плета,

и пуловер от нетърпението си.

 

Нижа дните на тънки игли

колко нежна и здрава е нишката!

Като слънчеви бегли стрели

се забиват в мене въздишките му.

 

Като в лунна дълбока вода

се потапям в очите му коси

в оня миг, в който шепна „Да!”

под челото му среброкосо.

 

И дъхът му над мене вали

като пролетен дъжд без умора…

Трепкат тънките светли игли

в моите пръсти – надолу-нагоре 

 

и кълбото от страст се топи,

и с дантелени дипли прикрива

как на моето рамо спи

най-красивият мъж. И най-щастливият.

 

„Цитадела“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери