Маргарита Петкова е родена на 21 февруари 1956 г. в София. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Първите ѝ публикации са още от ученическа възраст, а първата ѝ книга „Дива къпина“ излиза през 1983 г.
Носителка е на множество награди, авторка е на текстовете на над 200 популярни песни, между които „Болката отляво”, „Бермудски триъгълник”, „Чифт обувки”, „Самотен ловец е сърцето”, „Мъчно ми е”, „Мъжът на 60”, „Балкански синдром”, „Отведи ме оттук”, „Не ми пука”, „Иване, Иване”, „Нова годино”, „Бог се роди, Коледо”. Работи предимно с композитора Стефан Димитров и Богдана Карадочева, както и с други известни музикални творци и изпълнители. Автор на либретото на пет мюзъкъла, реализирани от Хачо Бояджиев, Николай Николаев и Боряна Пунчева и Димитър Чернев.
***
ИСТИНАТА ЗА ПЕНЕЛОПА
Изобщо не желаех да те чакам.
Да беше ме попитал, като тръгна.
Достатъчно ти бе, че не заплаках,
поемайки дълга да чакам. Дълг ли?
Да си тъкал и да си разтъкавал?
Жена без мъж да знаеш как се справя?
Ти ме загърби – да прегърнеш славата.
Коя от двете пò е богоравна?
Не аз. Оказа се и тя не – също.
О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!
Ти, клетнико, разчиташ на завръщане,
но запомни – то е вода във шепа,
жена си щом сама си изоставил,
уверен, че тя – хм! – ще те дочака...
Тъка, тъка, тъка и разтакавам
женихите. В очите на Итака
митът за Пенелопа тържествува.
За всички – мит, за мене – невъзможност.
А ти пътувай, Бога ми, пътувай!
Сънувай непорочното ми ложе
далеч от увереността ми тиха,
че верността ми ще е ден до пладне,
да имаше един между женихите
да счупи стана
и да ме открадне!
Има още...
***
ОТГОВОР В ОЧИТЕ
С вас разделях поравно стаята,
хляба и на децата си млякото.
Пазех тайните ви разкаяни,
утешавах грешки разплакани.
Бях ви рамо, заемодател,
виночерпец, отдушник, къща.
Просто – бях ваш приятел.
И си вярвах, че вие – също.
Но не би. Позамогнати, сити,
поотпили доволство и слава,
ме заплюхте право в очите.
Тия същите, дето даваха.
Затова днес не ми се зловиди
да ви кажа чистосърдечно:
извинявайте, че ме обидихте,
обещавам, че няма вече.
Да не ме разберете грешно –
не подлагам и другата буза:
със една зашлевена човечност
плащам собствената си илюзия.
И още...
***
ПЛЕТАЧКАТА НА ДАНТЕЛИ
Най-красивият мъж на света
идва тайно и явно при мене.
От минутите шал му плета,
и пуловер – от нетърпението си.
Нижа дните на тънки игли –
колко нежна и здрава е нишката!
Като слънчеви бегли стрели
се забиват в мене въздишките му.
Като в лунна дълбока вода
се потапям в очите му коси
в оня миг, в който шепна „Да!”
под челото му среброкосо.
И дъхът му над мене вали
като пролетен дъжд – без умора…
Трепкат тънките светли игли
в моите пръсти – надолу-нагоре –
и кълбото от страст се топи,
и с дантелени дипли прикрива
как на моето рамо спи
най-красивият мъж. И най-щастливият.