Това е най-странната, най-неразбираемата и най-румънската книга на Херта Мюлер. При награждаването й Нобеловият комитет се обосновава така: „Наситената й с поетичност и прямота проза пресъздава пейзажи на бездомността". Това се отнася в най-голяма степен именно за тази книга, от трите романа на Мюлер, издавани в България (за предишните два сме писали тук и тук).
Това е една много трудна за четене книга. Признавам си честно, че съм позагубила способностите си да разгадавам пластовете в текста, да чета алегории и препратки към митология, религия и партийни митове, тази типична литература на социализма, в която се пише за едно, а се разказва за съвсем друго. Говоря за качествената литература от класата на Мюлер.
„Още тогава лисицата е била ловец“ разказва историята на един малък крайдунавски град в края на управлението на Чаушеску. По-точно не разказва, защото историята сякаш не се движи, това е просто описание на пейзажи и хора и в него се преплитат всички реалности на съществуването – от най-низкото до поетично-магическото. В историята присъстват прашните улици, панелните блокове, мръсните тротоари, покрити с люспи от семки, малките квартални работилнички и бръснарници, пълни с хлебарки, хората с непрани дрехи, миришещи на „зимна пот“ и над всичко това заводът за телени мрежи, център на живота в градчето. И на другия полюс са децата с тяхното въображение и пъстър живот, мечтите на възрастните, малките жестове на любов, приятелството, надеждите и изобщо всичко онова, което прави живота поносим и изобщо възможен.
В това Херта Мюлер особено много прилича на любимия ми Мирча Картареску – в умението да покаже, че възможността да оцеляваме и да сме щастливи е дълбоко закодирана в нас и обстоятелствата не могат да ни отнемат умението да виждаме красивото, да мечтаем и да се чувстваме живи хора. Нелесна за четене книга, която трудно се забравя…
