От ваятеля на словото и посланика на човечността Недялко Славов споделям с любов този откъс от романа му „Камбаната“. И с надежда звънът на камбаната да ни разбуди за вяра, съзидание и деятелност. Прочетете тази книга.
***
„Седеше пред стаята си, подложил лице на слънцето. Примесени, двете светлини – слънчевата светлина и смъртната му светлина – го правеха още по-восъчен.
Посочи ми столчето до него – бе извърнато към коленете му. Помислих за малките издайни следи след тръгналия си човек – допреди малко тук бе седяла Султана.
Известно време мълчахме.
Край нас се боричкаха няколко мириса: грапавият – на измития плочник, зеленият – на чемшира, белият – на козето мляко (преди час Султана бе минала с издоеното мляко!). И като вдишах тоя мирис на мляко, сякаш я повиках в мислите си – Султана излезе от къщата, като изтриваше ръце в престилката.
Поп Васил повдигна крачола си и се почеса. Погледнах крака му – от външната страна на глезена имаше белег. „Като стигма“ – помислих си.
Срещнахме очи.
– Казах ти – усмихна се отчето, – първото стъпало долу и последното горе, оправи ги тия стъпала...
Султана ми донесе ключа за звънарната – даде ми го, без да се обясняваме, и взе другия ключ. После се върна в къщата.
Отчето я изчака и каза:
– Та за камбаната, Вено... да те предупредя – голямо мълчание насъбра, да знаеш. При първия удар ще гръмне страховито.
Направи пауза и се втренчи в мен. Стана ми неудобно.
– Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара това зло? Тоя свят без Бог?
Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му ме питаха.
– Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.
– Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.
А той продължи, сякаш не ме бе чул:
– Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас? И защо... Нароиха се... По команда се нароиха... кой им даде тая команда? Кучката ги ражда дузина, за да опази едно-две.., а те заплождат кучката нарочно, значи им трябват кученцата. А за какво им трябват? За да ги хвърлят срещу нас, затова, не за да оцелява родът им. Насъскаха ги срещу нас!
– Срещу кои нас, отче?
– Срещу нас, децата на кръста! Срещу нас ги хвърлиха!
Гневът накъса думите му.
– Тия, дето воюват със Създателя!... Те!... Само те... Ще дойде време, чуй ми думите, и мъртвите ще се надигнат от гроба!
От вълнение отецът се изправи. Заговори в трескав речитатив:
– Защото е казано в Светото писание:
Иде час и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и като чуят, ще оживеят...
Гласът му се вдигна, очите му заискриха:
...Защото иде час, когато всички , които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат...
Закашля се. Въздухът му свърши, очите му угаснаха, излезе от религиозния транс. Ръката му затърси опора.
– Вено, чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите... Защото първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти, дето лежат долу по очи в земята... с тях не успяха... сега пращат тия зверове... Ония бяха безверници, но безверието е и съмнение... Тия нямат нищо. Тия отричат човека... живота... Божия ред... всичко... съвкупляват мъжете с мъжете, майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.
Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. После продължи:
– Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?
И впи в мене трескавите си, възпалени очи.
– Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме. Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа. Защото какво се казва в Светото писание, Вено?
...който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление,
а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.
Султана излезе и застана помежду ни.
Трябваше да тръгвам.
– А знаеш ли какво става с човека на четиридесетия ден в пръстта? – не спираше отецът. – Плътта се втечнява и попива в земята. Духът сваля телесната си обвивка, както костилката се освобождава от плода, и тогава земята се нахвърля да мели костите ни, а душата се въззема към небесния си дом!
Султана го повдигна под мишците. Прихвана го с една ръка през кръста и го поведе към стаята.
Поп Васил се извърна. Гледаше като човек, който се прощава с живота:
– Айде, момчето ми. И като я удариш, да знаеш – първия път камбаната да бие за мен, за поп Васил. Айде, синко!"
Как се обича мъж?