Новият сборник от 17 кратки разказа на писателя Янис Палавòс предизвиква у читателите голяма палитра от емоции. Авторът описва необикновените страсти на гърците от родния си край, но и безответната любов на един млад италианец, и мрачното отчаяние на емигрантите от Близкия изток...
***
PASSWORD
Цели две лета, когато прекарвах ваканциите си на село, крадях от интернета на съседа. В началото дори не беше въвел парола. Като се усети, че някой го краде, си въведе password. Един ден го попитах в кафенето на коя дата е роден уж за да разбера коя му е зодията. После се прибрах вкъщи и набрах цифрите на клавиатурата. Така цели две лета си свалях музика. В един момент си помислих дали да не му изпратя поздравителна картичка за рождения ден. Днес, на 19 юли 2009 година, си взех отпуска и веднага се качих на автобуса за село. Пристигнах и срещу спирката съзрях ковчег. Вдигнах очи към майка ми и с мълчалив жест я попитах какво се е случило.
– Блъсна го кола – каза тя. – Толкова е тъжно, че си отиде така млад.
Качих се в стаята си, включих лаптопа и набрах на клавиатурата неговия password. И влязох в нета точно както преди.
***
СТАРЦИ
Миналата година, по Богоявление, баба ми си счупи таза. Сутринта се била запътила да ходи на литургия. Валял сняг. Тротоарът бил заледен. Тя вървяла, опряна о стената. На площада, пред пластмасовата ясла, се спънала в една дупка. След десетина минути я намерили. Топлата кръв била издълбала уханни трапчинки в снега.
Лекарите казаха, че трудно ще проходи отново. Държаха я цял месец в една полутъмна стая. Мазилката се белеше по ъглите и се виждаха слоевете боя, все едно гледаш разреза при разкопки. Още първата седмица поисках да ме пуснат в отпуск от казармата, за да отида да я видя. Тя плачеше. Майка ми ѝ държеше ръката и се навеждаше към мозайката, откъм страната на медицинската сестра.
На Заговезни тя се върна в дома на вуйчо ми. Вуйчо беше вдовец. Постоянно пътуваше по работа. Майка ми се грижеше за баба, сменяше ѝ бельото, хранеше я, решеше ѝ косите. Преди половин век е ставало обратното. А навън полетяха хвърчилата1 , после дойде Великден. В началото на лятото едно момченце от циганската махала се удави в един кладенец, завиха полицейските коли, зашумяха кафенетата. Но за баба ми животът се състоеше от един прозорец до леглото ѝ. Прозорец с размери четиринайсет инча, по-малък от екрана на телевизора, поставен отсреща върху шкафа.
През октомври се уволних от казармата. Прибрах се на село. Приятелите ми ги нямаше – един беше закъсал с изпитите, други пишеха следдипломни работи, а трети ги прибраха уплашени в казармата. Събуждах се по обяд и чаках. Заключвах се в стаята с касети, взети под наем. Следобед се разхождах из околните склонове. Кедрите хвърляха дълги сенки, от боровете се стичаше прохлада. Така си губех времето.
Постепенно състоянието на баба ми се подобряваше. Някак си успяваше да се изправи на крака. Лекарят ѝ даде проходилка. Тя обикаляше из стаята – правеше по крачка на минута.
– Гледай, Тасос, гледай! – възкликна, като отидох да я видя.
Наведе се напред и се хвана здраво за дръжките. Успя за няколко мига да остане в същата поза. Приличаше ми на щангист, който се е съсредоточил, преди да изтласка нагоре щангата. Тя сви коляното и направи крачка. Четиринайсет сантиметра. Усмихна се като за снимка.
Един неделен следобед в края на ноември на вратата почука майка ми. Носеше пластмасова кутия.
– Млечна баница за вуйчо ти. Моля те, занеси я ти, че съм капнала от умора.
Бях се свил на леглото направо с обувките. Четях вчерашния вестник. Намръщих се, но тя не разбираше от дума. Слязох до къщата. Вуйчо ми се тътреше по площадката на стълбището с едни червени пантофи.
– Няма ли да кажеш добър вечер на баба си? – попита.
– Следващия път.
Забързах се да си ходя, но видях лицето ѝ на прозореца. Беше неподвижно, застинало като за фотография. Каза ми:
– Ела за малко.
Партерният етаж, където живееше, едно време е бил обор. През седемдесет и девета и през осемдесета се родиха моите братовчеди. На семейството му стана тясно в къщата. Заклаха животните, изчистиха обора и преселиха баба ми в новото помещение. Още си спомням как едно закръглено прасенце грухтеше на мястото, където сега беше диванът. Издърпах една табуретка.
– Как върви училището?
Не отговорих. Отгоре върху масичката между нас имаше хапчета. Тя сграбчи проходилката.
– Мога да вървя – каза. – Мога.
– Зная, бабо. Недей ми показва.
– Ти ме виж!
Опря се и запристъпва. Понечих да я подкрепя.
– Стой! – ми каза. – Отивам до нужника.
Измина четирите метра до тоалетната. Като влизаше, ми посочи табуретката. Не смогнах да седна и се чу шумотевица, падаха стъкла по плочките. Скочих да видя какво става, но баба ми викаше отвътре, че всичко е наред. След една минутка отвътре излезе едно момиче – най-много да беше двайсетгодишно. Носеше плетена жилетка и черна пола, дълга до кокалчетата. Косите ѝ бяха хванати в плитка.
– Ти пък коя си?
Посочи ми снимката на стената. В рамката дядо ми позираше в костюм на младоженец. А момичето, излязло от банята, се бе наклонило леко към рамото му. Обърках се. Влязох в тоалетната. Никой. Дори нямаше счупена бутилка. Момичето откачи едно палто и отвори вратата.
Аз си взех якето и я последвах. Седнахме на една пейка в подножието на хълма. Прехвърчаше сняг. Облаци бяха закрили гребена на планината. Тя извади от джоба кутия „Асос“ с филтър.
– Не знаех, че пушиш.
Има още ...
Тя се засмя и сложи цигара в устата си. Порови из джобовете си за запалка. Гледах я.
– Подхлъзнах се в банята и си ударих челото – каза. – Не питай, умрях. Ти влезе, залитна и падна до мен.
– И аз ли съм мъртъв?
– О, не. Само си се одраскал. Припадна. Имаш ли огънче?
Запалих ѝ цигарата. На половин километър от тук един трактор се движеше на зигзаг из канавките. Запуших, загледан в следите, останали по калния черен път. Застудя. Якето си го имах от прогимназията, по него не бяха останали копчета. Тя ме погледна.
– Искам да ти призная нещо.
Пауза. Мъчеше се да разгадае мислите ми.
– През окупацията бях омъжена, а спах с един италианец. – Нова пауза. Продължи: – Казваше се Енцо. Лейтенант от артилерията. Красавец.
Свих рамене.
– Защо ми го казваш? Защо точно на мен?
– Исках да ми олекне. Така се случи, че ти си последният човек, когото виждам. Наоколо спокойно прехвърчаше мокър сняг, сякаш някой беше обърнал надолу стъклен съд, пълен с вода и бели снежинки. Здрачаваше се.
– Хареса ли ти? – попитах.
Усмихна се.
– Бяха най-хубавите мигове в живота ми.
Пет минути се кикотеше. Запали втора цигара.
– А ти?
– Какво аз?
– Аз съм дотук. Ти какво мислиш да правиш оттук нататък?
– Разни работи. – Заговорих за следване. За познати, у които ще живея в столицата. Казах ѝ, че си подготвям и документи за следване в чужбина. Пиша си с един френски художник, та може би ще му подредя архива. – Имам голям избор.
Дръпна за последно от цигарата, угаси фаса с токчето си. Въздъхна.
– Значи, нищо, а? И го знаеш…
Кимнах утвърдително:
– И го зная…
Снегът все се стелеше.
– И какво ще правиш?
– Знам ли… Ще се надявам на добрината на чужденците. Ще се надявам на случая. Ще се отдам на молитви. Каквото и ти. Каквото правят всички.
– Осемдесет и една години се мъчих да разбера какво правят всички хора.
– И разбра ли?
– Шегуваш се.
Светлината гаснеше. Сякаш се издигахме нагоре.
– Ти наистина ли умря?
– Да. Сега сме легнали на пода. Я погледни в пакета дали не е останала някоя цигара. Беше празен. Показах ѝ го.
– Това беше – каза. – Ти все ще се съвземеш.
Подухна ветрец. Отворих очи и усетих студените плочки, малко по-нататък баба ми се беше свлякла сред счупените стъкла с отворени очи, втренчени в тавана, без да го виждат.
