В навечерието на концерта на Емир Костурица и неговия "Оркестър на непушачите" на 7 февруари в София, ви предлагаме откъст от книгата му "Смъртта е непотвърден слух"...
Моите чувства все повече приличаха на кошмарен сън за разпадането на света. Тези сънища бе пробудил у мен братовчедът Едо, когато в ранното ми детство разказваше приказки за края на света. Мечтателната ми природа развиваше насън механизмът на тази пропаст. Тогава разбрах, че най‑важно от всичко е да гледаш на семейството си като на спасително дърво. Сега то бе изтръгнато от корените си, които водната стихия носеше по нанадолнището. Формулата за оцеляване в сънищата наяве означаваше, че най‑важно е да бъдем заедно. И да става каквото ще. Земята се пукаше под нас, небето се бе разтворило, но надеждата беше жива, до последно. Спасението винаги може да дойде, ако човек следва напътствията от богатите хранилища на сънищата. [[quote:0]]И разбира се, ако не престане да се надява. Войната не е краят на света. Тя е най‑печелившата институция, която човек е измислил в своята дълга история. Има начини и тя да се победи. Не в директни стълкновения. Войната е вдъхновение за комарджии, които са решили да забогатеят, но и за хора на изкуството и затова семейството трябва да се брани от преките опасности. Мечтите за съвместния живот обаче бяха прекъснати от действителността и много скоро тя донесе най‑голямата загуба в моя живот.
На 29 септември 1992 г. в Херцег Нови почина баща ми. Научих тъжната вест по странен начин. Мирослав – Чиро Мандич, режисьор, който известно време живееше при нас в Париж, разговарял с Мая. Тя се обади в Ню Йорк, за да ми съобщи тъжната вест, но не знаеше, че връзката е установена преди да каже „Ало“. В този момент Мая се консултираше с Чира дали веднага да ми каже, че Мурат е мъртъв, или да направи това, след като пристигна в Париж? Приех вестта тихо. Пуших до зори последната си кутия цигари. По едно време, след полунощ, при мен дойде Момчило Мърдакович.
Невротизиран филмов работник, който вярваше, че въпреки напредналата възраст все пак ще успее да снима първия си игрален филм. Той беше идеалният тип, който може да се намери подръка на човек в траур. Донесе шише сливова и наля по чаша. Изляхме малко ракия и пихме в памет на покойния ми баща. Лекциите ми на другия ден бяха отложени. На таблото за обяви пишеше: No class today, Emir’s father passed away.
Когато Стрибор и аз се приближихме към улица „Норвежка“ № 8, където сега живееше само моята майка, на стъклената врата, която водеше към стълбите, видяхме залепен некролог с петолъчка, името и снимката на Мурат Кустурица. Тази гледка бе само встъпителен такт към окончателното съзнание за смъртта на моя баща. Когато някой близък почине, времето престава да тече с обичайния си ход. В момента, когато чуе такава вест, човек мъничко умира. Чува по-лошо, говори по-тихо, става като онази улична лампа, за която не си сигурен дали излъчва светлина. И когато после, тръгвайки на погребението на починалия, човек стигне до мястото, на което трябва, желанието да не бъде дори малко мъртъв отново изцяло го съживява.
Стрибор погледна снимката на дядо си и попита:
– Има ли край всичко това? – Мислеше за неволите, които една след друга ни връхлитаха. Отговорих:
– Макар и да изглежда, че няма, бъди сигурен, че това не може да трае вечно.
Помислих си – колко ли му е трудно на Стрибор. Искаше ми се да го утеша, да му помогна. Както правеше баща ми, когато аз имах нужда от това. Най-яркият ми спомен беше моментът, когато за пръв път видях мъртъв човек. Начинът, по който татко прогони страха от смъртта пред очите ми, наподобяваше лекотата, с която силният северен вятър разнася облаците по небето. По-късно споменът за това събитие бе своеобразна опора за моя раним характер винаги, когато имах нужда от нея. Най-фината анестезия да се анулира ефектът от застрашаващия край на човешкия живот са думите „смъртта е непотвърден слух“.
Фактът, че баща ми бе декласирал смъртта и я бе свел до нивото на таблоидна истина, винаги и отново ми напомняше за неговата духовитост, остроумие и херцеговски нрав и ми връщаше смелостта. Не е важно колко тежко нещо е засегнало душата ти. Важното е да не носиш сам бремето на плещите си. Трябва ти баща, който да ти открие техниката, с която да приемаш неволята, когато те налегне.
От кой ли извор моят, сега вече покоен баща, се бе напоявал с топлота и нежност, от кои корени бе израснало неговото покоряващо очарование, което го правеше така обичан сред приятелите в Сараево? Как така успя да стане най-важният стълб, който поддържаше статиката на моята житейска архитектура? Смътно си спомнях неговите родители. Но разказът за тях бе следата, която ме отвеждаше по най-краткия път до извора и мястото на моето любопитство.
Бащата на Мурат, Хюсеин Кустурица, бил виден съдебен чиновник в Травник, човек, който всяка сутрин точно в седем часа отивал на работа в съда с наострен молив и черни ръкавели. Точно в девет и половина, докато траела паузата в съда, той се връщал у дома, за да приготви на съпругата си закуска и кафе. За травнишките, но също и за виенските нрави, това било висок стандарт на мъжка еманципация. Живеели от една заплата и нищо не им липсвало благодарение на трудолюбивия и находчив чиновник Хюсеин. Той се и пенсионирал в съда в Травник. Усърдно обработвал малката градина пред къщата в травнишката Потур махала и така видимо намалявал домашните разходи. Това било едно от малкото травнишки семейства, най-младите членове на което станали партизани, а леля Биба още преди войната била член на СКОЮ. Баща ми избягал заедно със сестра си при партизаните и се присъединил към Народоосвободителното движение. Ако не бе сторил това, сигурно са щели да го убият фашистите, заради които и леля ми бе избягала. При партизаните станал войник на Първа краишка народоосвободителна бригада. В тази босненска провинция татко и леля ми минали през историческото решето. Малцина застанали на страната „на лудите сърби, които и сега били готови да се бият с немците“. Дори и другата сестра на баща ми, Лала, гледала скептично на тяхната политическа активност. [[quote:1]]Но правила всичко възможно нещата, които знаела за предвоенната им революционна дейност, да не стигнат до ушите на никого. Мнозинството от хората в Босна по традиция нямали склонност към революционните, особено към социалистическите идеи. Заставайки на страната на застрашените, Мурат и Биба изразили принадлежността си към лявата идея и обновили разказа за сръбския си произход. В края на Втората световна война те празнували победата над фашизма като част от победилата армия, а не като повечето хора, които едва към края на войната се присъединили към победителите. Те винаги са били на тази страна. Мурат завършил образованието си като ученик в Исусовата гимназия в Травник. Големите знания, които получил там, му отворили много хоризонти, но го отдалечили от идеологията на Църквата, която гледала на усташката окупация като на историческа съдба. Често пъти, когато вареше яйца, Мурат произнасяше по-късата или по-дълга версия на молитвата „Отче наш, който си на небесата“, в зависимост от това дали искаше рохко, или твърдо сварено яйце.
След края на Втората световна война леля Биба се настани в Биоград, както нейните родители наричаха югославската столица. Омъжи се за Славко Комарица, който скоро след това стана генерален консул на СФРЮ в Швейцария. Леля ми беше щастлива заради възможността да организира незабравимите си приеми. С огромно удоволствие посрещаше у дома си високопоставени личности и се гордееше, че наред със Славко Комарица е част от едно видно общество.
Радостта й нямаше граници, когато тръгна за Берн като съпруга на консул. Получи от държавата официално кожено палто и торба, пълна с пари. Хубаво, беше получила много пари, но защо толкова обичаше да говори за това. „Нашата държава е разумна, казваше тя. Прави това, за да оставим хубаво впечатление в света, а така и никой да не може да бъде корумпиран.“
Когато се омъжи повторно и подреди живота си с Любомир Райнвайн, леля с нетърпение и обич очакваше посещението на своите родители в апартамента си на „Теразие“ № 6 в Белград. До първото посещение се стигна след неколкократни безуспешни опита за неговото организиране.
Нещо не ставаше, макар че леля ми, като видна белградчанка, работеща в Международния работнически институт, бе изпратила билети на майка си и баща си. Набавила беше билети с намаление благодарение на своя орден – „Споменица“. Майка й не можеше да си представи как ще се разхожда из Белград със старото си палто?! За решаването на този, както и на редица други проблеми в нейния живот, се грижеше съдебният чиновник Хюсеин. Той и сега имаше разбиране за исканията на съпругата си. Платът за палто бе купен от спестяванията, които пазеше за парцел на гробищата и за които не бе казал на жена си. Пари за шивач нямаше, но и по този въпрос вече предано работеше. Баща ми прочете това в писмото, което бе получил на сараевския си адрес заедно с пакета, който родителите един път месечно му изпращаха от Травник. В писмото се извиняваха, че не са могли да изпратят нищо повече от едно шише зехтин, два килограма травнишко сирене и две кила сухи сливи. Никога няма да се узнае истината за това как бе ушито палтото и как семейство Кустурица посетиха Белград. Казват, че госпожа Кустурица обиколила от врата на врата цялата сграда на улица „Теразие“ № 6, пила кафе с жените и светкавично покорила сърцата им.
– Моята майка беше царица! – каза веднъж баща ми. – След края на войната Антифашисткият фронт на жените поде програма за сваляне на фереджетата и потърси съдействието на Биба, за да се намери опора в травнишките семейства и личност, подходяща за изпълнението на тази пропагандна акция.
Изборът паднал върху майката на партизаните Мурат и Биба Кустурица. Пред насъбралите се жени тя убедително обяснявала причините, заради които трябва да се скъса с мрачното минало. Това не било трудно, защото произлизала от семейство Авдич. Те, както и семейство Кустурица, били херцеговци и у тях се водила борбата между херцеговеца и човека. След успешната беседа за свалянето на фереджетата, съпругата на ефендията получила много похвали от прогресивните хора в Травник, но най-много от сина и дъщеря си.
– Теб, госпожо Кустурица, можем да изберем и за кмет!
Обаче още на другия ден нещата при нея се променили. Отишла на пазар с фередже! Когато дъщеря й, изненадана от внезапния обрат, научила за това, тя незабавно изпратила телеграма на брат си.
– Какво си направила, майко? – питал баща ми, който веднага отишъл в Травник.
– Не знам, някак си ми е по-хубаво, когато на жената се виждат само очите – отговорила тя.
– Но не бива да правиш това, имаш партийна задача – казал баща ми.
– Хайде, бога ти, не може то така, сине, наведнъж!
Малко носиш, малко не носиш! Така се прави!
Това всъщност била втората й битка. В най-близко съседство била къщата на бея Вехбия Шахинпашич. Нейната връстница от това семейство се противила на свалянето на фереджетата и понеже двете се борили за престиж в махалата, моята баба се уплашила, че ще изгуби завинаги влиянието си върху жените от този край и когато се съберат на кафе, няма да има главната дума. Оттук и компромисното заключение за фереджето – „малко носиш, малко не носиш“.
Когато умирала в Кошевската болница, в нощта преди смъртта си поискала от баща ми да й занесе моята възглавница, за да умре, облегната на нея.
Моят баща умря заедно с обичаната страна. Отиде си навреме, за да не гледа как се разпада къщата, в която бе вградил по някоя тухла и по-голямата част от живота си. Основите на тази постройка отдавна вече бяха подкопавани от чужди разузнавателни служби, от нерешените исторически сметки между сърби и хървати, но и от мижитурките. Те отстъпиха елитното място на народа, към който принадлежаха, на специалисти за подкопаване на темелите, а себе си завинаги вписаха под въпроса, който поставя названието на тази глава от книгата.
Половин година преди смъртта на баща ми, Абдулах Сидран беше на един семинар в Париж. Там той бе говорил за непоносимото положение в Босна и за мира, който, според неговата преценка, може да се запази на територията на Босна и Херцеговина единствено чрез намесата на ООН.
Баща ми, партизанинът от Първа краишка бригада, гневно му каза:
– През Втората световна аз се борих, за да прогоня чуждия ботуш от моята страна, а ти искаш да ми докараш ООН в Босна?
Тогава Сидран му разви теорията си, в която неговият събеседник не повярва и му каза:
– На първи март на референдума за независимост на Босна и Херцеговина практически започнаха военни действия. Щом една трета от населението игнорира референдума и не иска да излезе от Югославия, значи в Босна ще има война. – На което Сидран му отвърна:
– На референдума все пак бе изразена волята на повечето граждани на Босна. – А Мурат удари с юмрук по масата и завърши разговора за Босна и Херцеговина:
– В кръв е създадена и в кръв ще се разпадне Югославия, помни ми думата!
Сега аз трябваше да грабна нещо от мястото, където живеят спомените ми, и да окуража Стрибор, намалявайки временно болката от смъртта на дядо му. И както често става в живота, случи се точно обратното. Четиринайсет годишният Стрибор се опита да ме утеши. Изкачвахме се тичешком по стълбите на улица „Норвежка“ № 6, когато той ме прегърна и каза:
– Всичко е като ябълката. Първо разцъфти, после се появи плод, той расте, смуче сокове от земята и се появява ябълка, която израства от малкия зелен плод и получава цвят. Слънцето я къпе, дъждът я милва и така оросена тя си стои закачена с дръжката за дървото. Отмине лятото, а тя стои все така, прикачена към стъблото. После идва есента, плодът се смръзва от студа, дръжката се суши, увехналият плод пада на земята и... няма я вече ябълката.
Стрибор искаше да ми каже, че смъртта е нещо естествено. Едва когато прекрачих прага на апартаментчето и прегърнах Сенка, схванах, че никога повече няма да видя баща си. Смъртта на близкия човек се превръща в голямата тъга едва когато си близо до най-близкия свидетел на покойника. До онзи, който е най-силната, сега вече символична връзка между теб и него. Умирайки, баща ми извикал:
– Сенка, Сенка, напускам ви! – Бяхме безкрайно тъжни, защото той вече нямаше да се върне при нас.
Виждайки колко тъгуваме за Мурат Сенка и аз, Стрибор заплака, а аз намерих начин как да успокоя своя син.
– Твоят дядо не е умрял, животът го е изпратил на онзи свят, за да си почине от своята доброта – казах и продължих да плача.
