Отдавна не ми се беше случвало книга да ме разчувства. Но „Парижката съпруга” успя, и то твърде неочаквано. В началото ме привлече приятната корица и фактът, че в нея става дума за първата съпруга на Ърнест  Хемингуей, което само по себе си вече е предизвикателство и за автора, и за читателя.  Е, Пола Маклейн се е справила с нелеката задача да опише живота в компанията на една от най-противоречивите фигури на западната литература.

Правдива и искрена, книгата дава жива представа за следвоенния живот  в Париж, Рим, Мадрид, Памплона, Антиб и другите убежища на бохемата в Европа. Всеки втори е творец, писател или художник, освен Хемингуей срещаш Езра Паунд, Джеймс Джойс, Скот Фицджералд. И техните съпруги. И техните любовници. Дали заради времето, дали заради гения, който така пакостливо обърква човешките съдби, Хемингуей също не устоява на предизвикателствата около себе си и поема по дългия път на четирите си брака и безбройните любовници.

Това, което за мен е най-ценното в тази книга, е личният и прост разказ от името на Хадли  Хемингуей, който успява да създаде един много жив и симпатичен образ на жената, която във времена на суета и разгул, на шик и блясък, успява да бъде старомодно предана и влюбена в съпруга си. В същото време романът не опростява нещата дотам, че да мислим, че Хемингуей изоставя жена си само заради първото лъскаво изкушение. Причините са много по-сложни, и както и в живота, понякога се оказва, че когато си изпълнил ролята си, не ти остава нищо друго, освен да напуснеш сцената.