Неделен книжен клуб

“Песен за моето куче”, Светла Георгиева

Тя тича свободна като горски пожар и нейните зъби са страшни. Тя много надменно извръща глава и се усмихва с опашка.

“Песен за моето куче”, Светла Георгиева

Светла Георгиева е художничка и поетеса от София. Има издадени четири стихосбирки – “Вълчица в храма”, “Недоизпито море”, “Звезди и плевели” и “Петдесетият етаж на Шанхай”, представяла е много самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Повечето от стиховете си превръща в песни, които изпълнява сама в акомпанимент на китара. Има записани два албума на аудиокасети и един компактдиск, “Птеродактил” (2009).

 

Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни.
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата...
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
... но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене.
Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата...
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия...
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога докрай да съм силен!
Сгреши ли, с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита –
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам...
Но тайно се питам какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стига й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич.
А аз й подхвърлям – забързан, разсеян –
къс безразлична консерва...
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги...
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам,
аз знам – с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога...
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!
И излизам оттам – развенчан, победен –
и я гледам виновен и мрачен...
“Всъщност, виж, аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш...”, обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
“В моя живот се избира веднъж –
аз избрах да повярвам във тебе.”
И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш...
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой!