Днес се навършват 141 години от Освобождението на България от турско робство. Не знам дали още се казва „турско робство” или само „Освобождението на България”. Съжалявам, ако не съм политкоректна – знам точно какво е определението за робство, знам, че не сме били буквално роби, но това е положението, засега езикът ми не се обръща на „окупация” или на „присъствие”.
3 март ще бъде почетен тържествено както винаги, така и трябва, но за мен лично тази дата не е точно празнична, а тиха и замислена. Мисля за хората, които са били толкова малки и все пак толкова велики, за да бъдат готови да умрат за свободата. Хора, които не са знаели какво е ток, полуграмотни и бедни като мишки, са милеели за доброто и справедливостта, за своите си хора и са имали идеали, които не виждам изобщо да са развити до днес. Все така „у нас свестните считат за луди” и все така свободата е ценност за малцина.
На този ден не гледам официални тържества, но винаги чета нещо. Библиотеката ми отдавна е в електронен четец и не мирише на дядовите книги, нито пък чувствам натиска от задължителната за изучаване литература и досадата, с която я приемах като ученичка. Великите заглавия и автори там са ясни на всички, минали сме ги и сме си получили оценките. Понякога се връщам и към тях.
Но извън тези списъци има и други, не по-малко ценни и отварящи очите, произведения. Подбрах само пет от тях – три документални разказа и два художествени романа. Ако не сте ги чели още, препоръчвам ви ги, а ако сте ги чели, препрочетете ги. Защото без идеалът на свободата да докосне всяко сърце, си оставаме роби.
„Записки по българските въстания”, Захарий Стоянов
„В родната литература са написани по-гладки редове, по-стилни съчинения, но няма по-българска книга от Записките. Когато ги препрочитах, ме обзе безпокойството как ще се посреща словото на Захари Стоянов от съвременния нетърпелив, многознаещ и малкочетящ българин. Ще има ли той мъжеството и търпението да прочете до край този епос и още по-важно, ще се познае ли в него. Навярно има да се чуди колко примитивен, направо скотски е бил животът и трудът на тези деца и юноши по Балкана и из пасищата на Добруджа.” (Георги Данаилов)
„Видрица”, поп Минчо Кънчев
„Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох „Видрица”, защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочие.”
(12 юлий 1894 г. Свещеник Минчо Кънчев с. Арабаджиево, Старозагорска околия)
„Васил Левски (Дяконът)”, Захарий Стоянов
Първото издание от 1883 г. е отпечатано в Източнорумелийската печатница на Едуар Дионне. Заедно с това тя е първата българска биография на Апостола, първо докосване до истинския профил на големия български революционер и демократ Васил Левски. През очите на един жив участник в националноосвободителните борби, какъвто е Захарий Стоянов, е описан автентичният образ на Апостола, с неговите митарства и премеждия в поробеното ни отечество. Като романтичен герой той обикаля и буди съотечествениците си от робския унес, за да увисне безсмъртен на бесилото. Такъв е Васил Левски (Дяконът) на Захарий Стоянов. Такъв си остава в учебниците и в народната памет.
„Калуня-каля”, Георги Божинов
Единственият роман на Георги Божинов, забравеният шедьовър за Априлското въстание „Калуня-каля”, излиза през далечната 1988 г. Преди няколко години той беше преоткрит, а Георги Божинов пренареди челото на българската литература и се нареди сред най-големите български писатели. По надникване в народния етос и разломите му романът му е сравним единствено с „Железният светилник” на Димитър Талев.
„Възвишение” (Милен Русков)
Тази книга ни връща в епохата на Българското възраждане, когато двама бунтовници, приятели на Димитър Общи – т.е. малко революционери, малко разбойници – участват в Арабаконашкия обир, което е само началото на множеството им перипетии. Постепенно те се включват и в трите вида тайна дейност – „конспиративна, експедитивна и революционно-разбойнишка”, по израза на Стоян Заимов. Това е разказано с жива стилизация на българския възрожденски език, в който всичко изглежда по неповторим начин смешно и очарователно. Но не свършва така.