Неделен книжен клуб

Писмото на Татяна до Евгений Онегин

Писмо ви пиша… по неволя. Какво ли друго бих могла?

Писмото на Татяна до Евгений Онегин

"Писмо ви пиша… по неволя.

Какво ли друго бих могла?

Сега е, знам, във ваша воля

да понеса насмешка зла.

Но в свойта мъка аз ви моля

да проявите капка жал

към моя тъй несретен дял.

Изпърво исках да укрия,

повярвайте ми, своя срам —

и нямаше да се издам,

да бях с надеждата, че вие

ще идвате по някой път във

скромния ни селски кът

и аз, продумала ви нещо,

ще слушам вашите слова,

ще ги обмислям след това —

и ден, и нощ, до друга среща.

Но, казват бил сте саможив, —

тук всичко ви изглежда скучно.

Да, нашият живот е сив,

но ви посрещаме радушно.

Защо дойдохте вий при нас?

Във нашта глушина сънлива?

Не бих познала — нито вас,

ни мъката, така горчива!

Смирила с време (както бива)

сърцето, що сега скърби,

бих станала навярно друга —

добра, порядъчна съпруга

и нежна майка може би.

На друг! Не, никому сърцето,

освен на теб, не ще отдам!

Това е воля на небето —

и аз съм вече твоя, знам!

За среща с теб като спасител

животът ми е бил залог;

да си до гроба мой пазител,

изпратил те е, зная, бог…

Понявга в сън ми се явеше,

незнаен, ала вече мил;

да, твоят взор ме бе пленил,

отдавна твоят глас звучеше

в душата ми, ти бе ми свой!

Щом влезна ти, аз цяла трепнах,

познах те, пламнах и прошепнах

на себе си: това е той!

Не е ли вярно? Аз те чувах,

говорил си ми в самота,

когато бедните дарувах

или тъгата си лекувах

с молитвен шепот на уста.

Не ти ли с леко шумолене

се мярна и сега пред мене,

примамвайки ме с ласкав зов?

Не ти ли в полумрака бледен

пошепна, над леглото сведен,

утешни думи на любов?

Но кой си: ангел ли пазител

или коварен изкусител?

Това не мога да реша!

А може би сама се мами

неопитната ми душа

и друга ще е участта ми.

Но тъй да бъде! Отсега

съдбата ми е в твоя воля:

в тъга пред тебе плача аз,

за твоята закрила моля…

Та аз съвсем сама съм тук.

Не ме разбира никой… гасне

умът в съмнения ужасни,

загивам аз без вик, без звук.

Един твой поглед ми е нужен,

ела, надежда дай една —

или ми прекъсни съня

със укор, може би заслужен!

Завършвам… Цяла премалявам

от срам и страх… Но вашта чест

е поръчител мой от днес —

на нея аз се доверявам."

     

      А.С.Пушкин

превод: Димитър Хр. Петричев (1971 г.)