„По-широко поле за борбата“. е първият роман на Мишел Уелбек /“Платформата“, „Елементарните частици“, „Карта и територия“/. Няколко издателства отказват да го издадат, преди да види бял свят през 1994 г. С него Мишел Уелбек заявява своето мрачно, но достойно място на френската литературна сцена и набелязва любимите си теми – самотата и отчуждението на съвременния човек.
„По-широко поле за борбата“ наистина е доста мрачен – и като сюжет, и като настроение. Главният герой е самотен неудачник, без никакви близки, без семейство, без любима. Той с лекота заменя равнодушието и посредствеността на живота си с отчаянието на човек, застанал на края на пропастта. Изследвайки дълбините на своята нищета, той стига не до драматичен финал, а до финал, точно толкова мизерен, колкото и живота му – тоест не стига до никъде. Понеже съм чела две от по-късните книги на Уелбек, бях подготвена за мрачната му наслада от нещастието человеческо, което доста пъти не би могло да бъде обяснено с рационални доводи. Това, което обаче ми липсваше в тази, както после се оказа – първа книга на французина – е липсата на каквото и да било отвъд тази проста констатация. Неочакван обрат, философско заключение, саркастичен присмех – каквото и да е. Нищо. Само отчаяние и пагубност. Малко е късно за тази първа книга, другите са много по-добри.
