Неделен книжен клуб

"Последната територия", Момчил Николов

Позволявайки си шеговито да лепна етикет върху тази книга, бих я подредила в раздел "хипстърска" литература.

"Последната територия", Момчил Николов

Харесвам Момчил Николов още от пестеливо лаконичната и иронична Hash Oil, на която съм се смяла до сълзи. Радва ме това, че не остана при тази очевидно печеливша формула и че се разви като автор отвъд нашите, известни с многострадалната си склонност към мрънкане, географски дължини и ширини. Подхвана сериозни световни проблеми и теми, пречупвайки ги през своя насмешлив български поглед, разхождайки се из земното кълбо през миналото и през евентуалното бъдеще. [[more]] Така някак очаквано стигнахме с него и до "Последната територия", на която уж бяхме свободни от манипулативните влияния на големите корпорации, подвластни само на собствените си въжделения и страхове. Там, в страната на сънищата, се осъществява и голямата битка между консумативната ни алчна природа и стремежа ни към възвишеност и естественост.

За сънното ни тяло се борят най-мощният към момента "Световен властелин" (фармацевтичната индустрия) и Богинята от високата кула на Бел епок, към която незнайно защо всички романтични души рано или късно под една или друга форма се обръщат за вдъхновение и подкрепа.

От Неандерталеца, трупащ всевъзможни рекламирани продукти и вещи в пещерата си, до завърналите се към самостоятелно и еманципирано съществуване сред природата последователи на една нова "религия", отричаща урбанизацията и безогледната консумация - ето къде ни води в новия си роман Момчил Николов.

С други думи, позволявайки си шеговито да лепна етикет върху тази книга, бих я подредила в раздел "хипстърска" литература - уклон, който в последно време забелязах поне в още една наскоро прочетена от мен книжка ("Лупита обичаше да глади" от Лаура Ескивел). А в сравнението между двете произведения според мен нашият автор печели убедително.