ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

"Последната територия", Момчил Николов

"Последната територия", Момчил Николов

Харесвам Момчил Николов още от пестеливо лаконичната и иронична Hash Oil, на която съм се смяла до сълзи. Радва ме това, че не остана при тази очевидно печеливша формула и че се разви като автор отвъд нашите, известни с многострадалната си склонност към мрънкане, географски дължини и ширини. Подхвана сериозни световни проблеми и теми, пречупвайки ги през своя насмешлив български поглед, разхождайки се из земното кълбо през миналото и през евентуалното бъдеще.  Така някак очаквано стигнахме с него и до "Последната територия", на която уж бяхме свободни от манипулативните влияния на големите корпорации, подвластни само на собствените си въжделения и страхове. Там, в страната на сънищата, се осъществява и голямата битка между консумативната ни алчна природа и стремежа ни към възвишеност и естественост.

За сънното ни тяло се борят най-мощният към момента "Световен властелин" (фармацевтичната индустрия) и Богинята от високата кула на Бел епок, към която незнайно защо всички романтични души рано или късно под една или друга форма се обръщат за вдъхновение и подкрепа.

От Неандерталеца, трупащ всевъзможни рекламирани продукти и вещи в пещерата си, до завърналите се към самостоятелно и еманципирано съществуване сред природата последователи на една нова "религия", отричаща урбанизацията и безогледната консумация - ето къде ни води в новия си роман Момчил Николов.

С други думи, позволявайки си шеговито да лепна етикет върху тази книга, бих я подредила в раздел "хипстърска" литература - уклон, който в последно време забелязах поне в още една наскоро прочетена от мен книжка ("Лупита обичаше да глади" от Лаура Ескивел). А в сравнението между двете произведения според мен нашият автор печели убедително.

Де юре Селина Йонкова е зрял човек с деца и внуци, забележително умни и красиви при това! Ако някой оспорва това твърдение, е готова да води пунически войни. Желае им от цялото си сърце да са щастливи и никак не обича да се намесва в живота им, защото смята, че големите хора трябва да са самостоятелни. Затова и не обича да й казват кое и как се прави. Дори да прави грешки, те са си нейни и някои о...