Неделен книжен клуб

"Познах те по сянката" от Калина Линкова

Дебютна стихосбирка

"Познах те по сянката" от Калина Линкова

Снимки: Антонина Георгиева

Премиерата на дебютната стихосбирка на Калина Линкова "Познах те по сянката" бе съвсем скоро, но въпреки това някои стихотворения от книгата звучат все едно сме ги чели отдавна и винаги ги е имало. Все едно бабите ни са ни ги нашепвали вечер за заспиване или когато сме сънували кошмари. Стихове от вечността, от където вече звучи и гласът на редактора на "Познах те по сянката" - поетът Марин Бодаков:

"С Калина имаме общ терапевт - Езика! Заедно се учим и да споделяме открито уязвимостта си, и да пазим животворните тайни на преносните значения. Разпознахме се по сенките. А след тези стихотворения сенките са много по-вежливи с нас."

Със съдействието на авторката подбрахме тази селекция от пулсиращи стихотворения, публикувани в книгата. Подарете ги на себе си и на сенките си.

мамо,

пиша ти нощем когато
тишината е безмилостна
към думите
вратата между смърт
и сега е отворена
спомените – пълнолуния от
уморен фосфор
подпират небосвода
на не-
изказаното
 
някой ден ще ти
напиша най-хубавото
стихотворение в което
имаме
бъдеще
време
думите не са цветя
върху гроба ти
и вратата зад нас
се затвори
 
но не сега,
 
мамо,

 

Има и още...


къща

т
я
            л  я  т  о
о
 
разместваш мебелите
отваряш прозореца
и пак се чувстваш
у домa

 

дом

излязох за следобедна разходка по
крайбрежието на ушната ти мида
aлея на славата,
меандър на покоя,
увереност в прасковен мъх, че
ще се устроя тук, на
крайбрежието на ушната ти мида,
ще дишам всички изгреви,
ще събличам безпокойствата,
ще чуя прибоя на звездите

 

И още...


горещници

набъбва бавно
мекото на юли
в средичката му –
шупва намерението

~

изхлузи се лятото –
песъчинка
от реброто на дюната

 

сезони

с наивно упорство
разкъсвам лятото
като смокиня в сърцето на зимата –
времето зрее другаде
 
всяко нещо с бремето си,
каза ти
 
и продължихме
към миналото

 

И още...


терапия 


крушата падна 
по-далеч от дървото 
 

 

flâneur

натрошен жълтъкът на 
слънцето – костен порцелан 
разбит в следобеда

между кафето и супата 
между подлези и книжарници 
в междумислието на
memento mori и белите кичури

един ден няма
да те има няма
да си тук свиквай 
свиквай

 

И още...

 


вила дива

I
по огледалните ръбове
на язовира три панталона
и една рокля се будят
с августовското слънце
отразяват всички нюанси
на тишината танцуват
с пчелите на двора
развяват памучното знаме
на свободата и притихват
в следобедното кафе
 
II
чувам как цъфтят розите –
в тишината цветовете им
са по-ярки

 

И още...


Грапава история с пчела

Прегръща всичките си противоречия.
Назовава ги по име, мрази ги.
Страда от липса на цялост, когато не може да се сети
за името на някое от тях.
Иска да ги изтръгне от биографията си, гордее се с тях.
 
Спомня си онова лято, когато нямаше работа,
но имаше себе си, всички часове, улици, уроци по испански
и дълги разговори с хора, чиито лица не помни;
всички пладнешки съмнения, кафета и летни дъждове.
Раздипляше невъзможните сценарии в ума си,
застинала в неизвестното.
 
Спомня си за онази история с пчела, след която всяка среща
с пчела изглежда като знамение; някаква преднамерена
синхроничност – колкото медена, толкова парализираща.
Пчелата – сгърчена пред входната врата;
няма космата топчица, която се бори за живота си
или се готви за нападение.
 
Какво си ти, космато противоречие?
Защо идеш? Какво искаш от мен?
Взираха се около час, всяка с жило, забито навътре.
 
Не намериха общ език – в езика на страха няма мед.
 
Спомня си – обикна пчелата,
когато косматото противоречие
притихна съвсем.
 

 

Вайръл стихове за секс и драма