Имало едно време… една друга България – бедна, подредена и почтена. С малки китни села, сгушени в сянката на големия свъсен Балкан, изложени на стихиите, на вятъра и на водата и оцеляващи благодарение на задружните усилия на работливите и търпеливи хора.
В интервютата си Йордан Радичков често разказва за своето родно село, за детството си и за света, в който е израснал. Всъщност този свят той не напуска никога. „Прашка“ е в този смисъл може би най-личната му книга, защото в нея се разказва за едно дете – Левачето, както умилително го нарича авторът или Левачко, както му викат хората в селото. Левачко е чувствително момче, сираче, което знае имената на всичко живо и неживо наоколо, вижда онова, което другите не могат и обича да пише. Всъщност книгата е дневникът на Левачко, с коментари на автора от по-късно време.
Магически, красив и тъжен е светът на Левачко, който живее в село с красноречивото име Долна мъка. Във вечния ред на природата, който за селяните изглежда непоклатим, е трудно да се промени както хубавото, така и лошото. Левачко разказва за онова, което вижда наоколо си и то е както прекрасно и неизменно в своя божествен порядък, така и понякога жестоко и грозно. Със своите малки детски, човешки сили, той не може да противостои на лошото, нито да защити себе си и семейството си. Остава му само един изход – бягството.
Книгата не разкрива къде е изчезнал Левачко. Това си остава негова тайна и надежда за читателя, че момчето е стигнало някъде където може да пише на воля.
В новото издание на книгата е добавен и послеслов от Йордан Радичков, написан две десетилетия по-късно, в който авторът сякаш продължава левачковия дневник – има още много истории и детайли, които явно не са намерили място в книгата, но са част от същата история. Послесловът хвърля мост между героя на книгата и нейният автор – едно непораснало дете, което с прашката си хвърля камъни по Голиатите по света с надеждата да ги разбуди за доброто.
