Аз живея в света на своите книги. Границите на онова, което знам, в което вярвам, което харесвам, на което се възхищавам, което мразя или презирам - те са зададени от книгите, които съм прочела и които чета. Познавам много хора, за които това се отнася с пълна сила. Всички те са умни, светли хора, които обичам. Никога не съм се замисляла и не съм виждала човек, за когото книгите да са затвор.
Както са за Хантя. Героят на Бохумил Храбал от 35 години пресова стара хартия. През мазето, в което работи, както и през ръцете му са минали тонове книги и много от тях са останали в ума и сърцето му, а около два тона – в апартамента му, където вече има толкова книги, че Хантя спи седнал на стол. Хантя обича книгите, обича думите и техния невидим смисъл, който постепенно е изградил за него цяла вселена, паралелна на онази, в която той самият съществува. В реалността Хантя е затворен в едно мазе, пълно със стара хартия и мишки, не се къпе никога, защото от това го хваща сенна хрема и се храни с пет кани бира на ден. В ума на Хантя до него в мазето кротко седят Исус и Лао Дзъ, а Кант му говори почти непрекъснато. Хантя живее в прекалено шумна самота.
Помним от Милан Кундера - хората като Хантя не са плод на художествена измислица. Героят на Храбал и неговите приятели – професори и академици, които работят в канализацията под Прага – това са наказаните и низвергнати от властта чешки интелектуалци, които са обречени да работят ниско платена работа като разплата за гражданската си смелост. Хантя е техен предвестник, но е също толкова трагична фигура.
Прекрасно написана книга, която не може да остави равнодушен нито един влюбен в литературата човек. Книгите са нашият демиург, но понякога дори и те не могат да ни спасят от самотата.
