Умна, актуална, интересна и напълно нечетима – това е в едно изречение поредната книга на Жозе Сарамаго, която ми попадна. Без да е сред любимите ми автори, Сарамаго е писател, който винаги има какво ново да ми каже и макар да знам, че с всяка негова книга ми предстои борба, всеки път стигам до края и не се отказвам. Този път това ми отне повече от месец.[[more]]В „Проглеждане“ Сарамаго разказва за една столица, наречена достатъчно пъти Лисабон, макар и „условно“. На поредните парламентарни избори над 80% от гласоподавателите решават да гласуват с бяла бюлетина. На последвалия повторен вот – също. Това недвусмислено отношение към управляващата класа води до определени изводи в правителството и, както следва да се очаква, те са – властта да се задържи с всички средства. За политиците е немислимо да си представят, че хората просто не ги искат, че това не е организиран заговор, нито дори единна акция, а просто спонтанен протест в най-демократичния му вид. На провинилата се столица се налагат репресивни мерки от всякакъв калибър – от военна обсада до откровен терор. Убедените в правото си жители мирно и с достойнство понасят ударите на съдбата, единни и сплотени. По логиката на човечността, напълно обратна на политическата, хората имат ред, логика и принципи, а организираната власт със своите закони и репресивен апарат е алогична, хаотична и отблъскваща.
Втората част на книгата е продължение на книгата на Сарамаго „Слепота“, която не съм чела. В тази предходна книга, както изглежда, същите тези жители на столицата са били слепи и това е довело до пълен хаос и ред престъпления, а след проглеждането си хората започват да виждат все повече и се опитват с наличните демократични инструменти да променят съдбата на своята страна. Само че има такива правителства, които не разбират от демократични инструменти. И за целта дори не е нужно да се чете Сарамаго.
Написана тромаво и с изречения, които са дълги по страница и повече, без нито един ред пряка реч и с излишни детайли и обяснения, тази книга наистина се чете много трудно. Макар че историята в нея си заслужава да се прочете – а дали от това ще ни стане по-страшно или по-добре, зависи от собственото ни проглеждане.
