Неделен книжен клуб

Провалът на човека

Не знам кое е по-вярно, дали „провалът на писателя“ или „провалът на читателя“, но никой от нашия книжен клуб не успя да се справи с книгата на Дадзай Осаму. По принцип никога не пиша за книги, които не съм дочела, а и това почти не ми се случва, аз съм всеяден читател, но в случая мисля, че имам известно право, първо защото търпеливо прочетох половината произведения в сборника (което ми отне безкрайните два месеца) и второ за да спестя евентуално усилията на други любопитни читатели.

Провалът на човека
Не знам кое е по-вярно, дали „провалът на писателя“ или „провалът на читателя“, но никой от нашия книжен клуб не успя да се справи с книгата на Дадзай Осаму. По принцип никога не пиша за книги, които не съм дочела, а и това почти не ми се случва, аз съм всеяден читател, но в случая мисля, че имам известно право, първо защото търпеливо прочетох половината произведения в сборника (което ми отне безкрайните два месеца) и второ за да спестя евентуално усилията на други любопитни читатели.
 
Трябва да призная, че изданието на най-известните произведения на Дадзай Осаму е много добре направено, с интересен предговор и подробни обяснения за автора и произведенията му, за избраното за превод в книгата, което е изглежда най-доброто от този култов японски писател и труда на няколко преводачи, които са превели един роман и разказите му директно от японски език, а не от някой западен за по-лесно. Само че всичко това не ми помогна да разбера или харесам прочетеното.
 
Дадзай Осаму е сериен самоубиец, ако изобщо има такова понятие. След поредица неуспешни опити, той успява да сложи край на живота си и всичко написано от него малко или много обяснява действията му. Романът му „Провалът на човека“ е досадно описателен и безинтересен разказ за един красив и разглезен мъж, който злоупотребява с близките си, а по-късно и с жените в живота си, но през цялото време не се чувства добре и очевидно това е нещо като оправдание за безобразното му поведение и егоцентризма му. Останалите разкази в книгата са написани от името на жени, но са също така описателни и лишени от емоции или поне аз не изпитах нищо като съчувствие или разбиране към нито една от героините. Има и една история, която е преразказ на легендата за Мелос на Шилер и само там се прокрадват някакви чувства, но изразени със старомоден и пресилен патос.
 
Осъзнавам, че между японската следвоенна литература и нас вероятно зее бездна, но тази книга определено не хвърля мост над нея.