ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Из "Психология и вътрешна свобода" на Пиер Дако

Из "Психология и вътрешна свобода" на Пиер Дако

Ако толкова хора изпитват душевна умора, то е, защото се опитват да достигнат до онези по-висши измерения, чието съществуване предусещат и които превръщат ежедневието им в чистилище. Ще цитирам тук Ролан Каен:

„Така нашето пазарно и консумативно общество се отвори за меркантилността, за триумфиращата посредственост, която се настани в една лишена от правна защита ничия земя. Редом със сериозните, стабилни, достойни за възхищение лекари и психолози се появиха и хора, зашеметени от разкриващия се пред тях простор, но недостатъчно подготвени за тези изпълнени с клюки и опасности терапии."

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъде. В душите на тези хора никога нищо не се е случило и никога нищо не се е променило. Бихме могли да представим съществуването им така:

1+1+1+1+1+1+... = 0

Тоест те се придвижват по улиците на живота, вървят напред с нищо в себе си, за да стигнат доникъде. Могат само да се задушават в своята тъмница. Понякога тъкмо това ги подтиква да потърсят изхода и да възвърнат свободата си. Тогава се появява още един „център", който може би ще започне да излъчва информация сред близките си, в службата, на улицата, в метрото... Да, понякога подобни неща се случват.

Прословутото „добро" средно ниво се оказва „лошо" със сивотата и с конформизма си.

Защото каквито и качества да притежаваме, ние неизменно оставаме под нивото на собствените ни възможни постижения и на собствената ни свобода.

Всяка идея, всяко мнение, наложени по какъвто и да е начин - чрез информация, чрез догма, чрез интегризъм, унищожават и правят на пух и прах всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитивно, творческо и истинско у индивида.

Как да се противопоставим? Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят", за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите" на ума и на духа, често обречени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е своеобразно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ интелект.

Вярно е - с някои изключения, - че изграждаме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле сглобени части без видима връзка помежду им. И че се научаваме - може би защото е общоприето или от страх -да изтласкваме най-благородните си усещания, интуиции, големите си емоции, себеизразяването си. Възвишената душа, на която са присъщи високи умствени и афективни добродетели, е нещо особено подозрително.

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхностното поведение се съдържа целият Човек." Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всичко в поведението ни „говори" за личността и живота ни като цяло.
Изтласкванията също се обуславят от сивия възпитателен комплекс: училище, родители, общество, които рядко се стремят към „по-горното". В резултат се появява страхът от успеха (докато страхът от провала е вече вкоренен в душите ни), от спокойното осъществяване на собствените ни способности, заплашени да бъдат унищожени от „средното ниво".

У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш собствен „архетип", различен по жизненост и сила според индивида. Около него се организират личността и животът ни. Ние вярваме, че управляваме живота си, докато всъщност тъкмо този „архетип" е „пътеводната звезда", която насочва съдбата ни.

Той е едновременно наш пулт за управление, информационна централа и радар. Той ни формира и информира, без да съзнаваме това.

В него се таи нашата свобода и „положителната ни разрушителност" (обикновено думата „разрушителност" има отрицателно значение, докато тук, обратното, изразява възможно най-голямата вътрешна свобода, която може да бъде постигната. За нея ще стане дума в главата за психоанализата).

Но какво правим ние? Издигаме около архетипа си стени от адаптации, от компромиси с живота, от лъже-морал, от псевдо-възпитание - докато съществото ни се раз-дроби, докато обеднее напълно, докато ни погълнат вътрешните затвори. Затова голямата задача на психоанализата е да открие Архетипа, истинския „философски камък" на личността.

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхностното поведение се съдържа целият Човек." Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всичко в поведението ни „говори" за личността и живота ни като цяло.

Човек не е някакъв „сбор", той е нещо единно. Вярно е - трябва да го повторим, - че повечето хора се чувстват така, сякаш поредица от случайни събития са оформили от тях някакъв „пъзел", от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.

Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са цялата ни история. Напълно логично е, ако се позамислим.

Защото каквито и качества да притежаваме, ние неизменно оставаме под нивото на собствените ни възможни постижения и на собствената ни свобода.
Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затвори, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се уплашили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.

От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмнение. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идея.ли, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, кодекси на честта...

Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

Комплексите са съставени от поредица информации, най-често въведени в човешкия компютър в детството или в юношеството. Тогава те са играли ролята на защитен механизъм в ситуации, възприемани като трудни или опасни.

По-късно комплексите на свой ред започват да подават информация на организма, безмилостно налагайки му пътя, който да следва. Тоест комплексът е запаметен навик, който ни принуждава да повтаряме непрекъснато даден вид поведение, най-често несъзнателно, без значение какви са обстоятелствата или хората около нас.

 

„Дребни начини" за постигане на големи резултати

Те са много на брой и всеки може да открие онзи, който най-добре подхожда на желанието и възможностите му.

Целта е да се изкарат на бял свят отрицателните навици (включително и комплексите), предизвикали вторично съществуване, и да се възвърне усещането за пълнокръвен живот, присъщо на всеки човек, но обикновено задушавано още през детството или юношеството.

Ето някои лесни начини, подсказани ми от хора, които до голяма степен са успели да се „освободят", без да прибягват до крути мерки, като психоанализата например:

- Просто се научих да гледам около себе си, да слушам разговорите на улицата, в метрото. Повечето от тях ми се видяха напълно безинтересни и си казах: „И аз съм като тези хора с техните навици, рефлекси, глупави интереси, но повече не искам да бъда такъв."

- Търсех, откривах, после бавно еволюирах и мисля, че в значителна степен си възвърнах истинската личност.

- Наблюдавах колкото е възможно повече стойката си, походката си. Как сковано се движех, как превивах рамене, сякаш носех на плещите си целия товар на света!

- Научих се да не се смятам за център на света...

- Когато подавах някому ръка, правех го с плътно прилепнали до тялото лакти. Като че ли бях излят от бронз. Осъзнах, че нищо у мен не можеше да „се отвори", да се насочи навън, да се изрази. Всичките ми жестове бяха вдървени. И дишането ми не го биваше - едно такова учестено, плитко...

- Вглеждах се възможно най-често в дребните си страхове и натрапливи идеи, в стресовите си състояния, в хроничната си нестабилност и припряност... - Когато плащах в магазина и зад мен имаше опашка, направо изпадах в паника. Обърквах се, правех грешки, изпитвах желание да избягам. Постепенно се научих да не бързам и да си казвам, че светът няма да се срути, ако другите изчакат няколко секунди. И осъзнах какво усещане съм имал преди - че нямам право да съм там, където съм. А то означаваше само едно: чисто и просто се бях чувствал виновен, че съществувам...

- Осъзнах, че в поведението си следвам някакви стереотипи, много отдавна възприети и останали напълно непроменени. Сякаш, бях кукла на конци и играех все една и съща роля...

- Дадох си сметка, че приписвам на другите усещането, че съм излишна. Струваше ми се, че си казват: „Какво чака тая, та не се маха оттук? Защо не си обира крушите?"

- Постепенно осъзнах многобройните си езикови тикове. Употребявах определени изрази, за да бъда като другите, за да не се отличавам от тях. Нагаждах се към долнопробния им речник само и само да не ме отхвърлят, да не ме изоставят.

Ето нещо много важно: да се опитаме да не се боим от това, че ще се променим в очите на другите.