Неделен книжен клуб

"Ракия", Матей Хоржава

Някои от историите са почти Йовкови по своята красота и трагичност.

"Ракия", Матей Хоржава

Малка ракия на закуска и голяма за обяд (ама от по-слабата), ракия за вечеря на масата и една манерка за из път, ракия в кръчмата с мъжете и при съседите привечер на раздумка, домашна ракия за подарък, специална ракия за празник от едрите сливи и по-слаба от сливи караджейки за всеки ден, ракия за затопляне и ракия за охлаждане, ракия от всякакви плодове – главно от сливи, разбира се, но също и от праскови или от смокини с особен екзотичен вкус... [[more]] Книгата на Матей Хоржава неслучайно се казва "Ракия". Това питие присъства под една или друга форма във всичките му разкази. А те са кратки и до един прекрасни. Това са малките очерци на Хоржава от неговото учителстване в едно село на сръбската граница. Село бедно, забутано и грозно, което той гледа с очите на поет. Първото име, което ми дойде наум, беше, разбира се, това на Иво Андрич, но някои от историите са почти Йовкови по своята красота и трагичност. Например тази за семейство Войнерови, отрудени мъже с остри черти – дядо, баща, брат и умствено изостаналия син, който винаги е заедно с мъжете и когото близките гледат и хранят с лъжичка като дете, тихо, търпеливо и кротко. С онази абсолютна доброта и търпение, на които само хора като тези са способни. Или разказът за безсмъртното елече – останало още от първите преселници в селото, носено от няколко поколения мъже. Защото на село е така – хората преминават в отвъдното, но дрехите им остават и онези, които идват след тях, ги доизносват. И кравите дрънчат с хлопатари, по-стари и от най-старата баба в селото.

Беше ми приятно да гледам на това комшийско село като на наше си, родно. Защото в нашата литература може би само Георги Господинов има тази дарба да погледне към обикновения човечец и да види в него нещо, което да го умили или да го усмихне. Много хубава книжка, която аз си купих почти случайно, но вие не я подминавайте!

И накрая трябва да отбележа, че книгата е посветена на паметта на преводачката Маргарита Кюркчиева – този толкова хубав текст е като дълга поетична епитафия, при това напълно заслужена.