Ако имате възможност, прочетете разказите на Илф и Петров на руски език. На мен ми попаднаха на български и макар че преводът е добър и доста точен, преведени са дори и имената сигурна съм, че се е загубило част от очарованието на историите. Но и това, което е останало е предостатъчно – смешно и абсурдно до крайна степен. Не зная дали някой от тези разкази е видял бял свят приживе на авторите си, защото критиката им е безмилостна.
Другарката Шехерезадова разказва истории за провинили се граждани, за да забави уволнението си – за другаря Аладинов и вълшебната книжка (партийна, разбира се), човекът с овнешките очи, историята за „Златното лято“ – осъвременена митология в един свят, който има претенцията да замени всяка религия. Честно казано повечето разкази са толкова абсурдни, че дори не са смешни, защото звучат странно познато. Слабостите на хората не се променят – променят се само обстоятелствата. И когато се зачетем в някоя ужасно смешна история за хора прости, алчни, с претенции, отдавна загубили мярата си за нещата, абсурдно суеверни, на плашещо високи позиции…смехът ни спира по някое време. Защото – толкова ли е далечно всичко това? Всъщност не е, просто ни липсва тази гледна точка, а понякога е толкова полезно и разтоварващо да се посмеем на всички глупости, които ни заобикалят. Само че нови Илф и Петров едва ли ще се появят, затова пък винаги можем да препрочитаме старите.
