Неделен книжен клуб

Розмари Де Мео: „Важно е да знаеш кое ти е у дома“

От любов към България

Розмари Де Мео: „Важно е да знаеш кое ти е у дома“

Авторката на книгата „Стопанката на Господ“ Розмари Де Мео, която е издадена у нас в десетки хиляди екземпляри, а представянето ù препълни книжните центрове през 2016-а, носи името на бащиния си род, който е свързан с Италия. Розмари завършва НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов, след което заминава за Италия. Както самата тя разказва, българският ѝ корен я влече обратно в родината и пътят ѝ поема в нова посока. Със сестра си и баща си създават фондация „Щедро сърце“ и организират националните кампании: „Да вдигнем знамето в училище“, „Съхрани българското“ и „Шампионите тръгват от училище“. Розмари работи като телевизионен сценарист и редактор. Нейните послания за празниците са винаги не само от сърце, но и носят заряда, енергията на онова, което иде от корена, преминава през поколенията и остава за тези след нас, които да четат, да помнят, да предават във времето. Защото националната памет е основата на всяко добруване на един народ – паметта ни прави мъдри, паметта за миналото е урок за бъдещето.

Новогодишното послание на Розмари Де Мео към всички нас е изпълнено с безкрайна любов към България. Публикуваме го без редакторска намеса, защото всяка дума в него е красива и заредена с особената енергия на тази удивителна жена.

НА СТАРАТА, НА НОВАТА И НА ГОСПОД!

В началото на отминалата година, в един приказен сняг се разхождах на едно приказно място. Селото не беше нито малко, нито голямо. Комините пушеха, миришеше на дърва и печени ябълки. А едно куче беше решило, че аз съм неговият човек и ситнеше подире ми. Беше ми хубаво. България... Нейното небе най-хубаво, нейните планини най-къдрави, нейните жита най-златни, нейните човеци най-пъстри, нейният език най-богатият, нейната мъдрост най-голямата, магията й най-силната...

Вратата на кръчмата се отвори с трясък и в краката ми плисна яка чалга. След нея се изхлузи някакъв тип, видимо почерпен и понечи да се изпикае на дувара. Кучето се разлая побесняло, а тоя се наведе, залитна, грабна камък и го хвърли. Камъкът прехвърча на косъм от главата ми. Псувните му заваляха наоколо, а отвътре подложи мазничък Тони Стораро.

Нещо изщрака и светът лекичко притъмня. До мен застана Времето и зачатка с куките. Кълбото се търкулна в краката ми и ме спъна. Паднах в една пряспа. Кучето дотърча и приседна до мен.

Някъде в дъното на улицата ми се стори, че видях Господ, но докато се надигна и извикам, беше изчезнал.

Тогава реших, че е време за пътуване. Твърде много се бях заседяла в България. И твърде дълго я бях доизмисляла.

Та през изминалата година отидох в Италия, в Германия и в Ирландия. Бях с моите хора. Първо с децата, после с приятели. Видях голяма красота. Припомних си друг живот. Пих любимото си кафе пред Пантеона в Рим и говорих език, чиято музика уж бях забравила. Скитах по приказните улички на Тюбинген, излезли като от картичка. И направо онемях от магията на Нюгрейндж до Дъблин. Това е едно място, по-старо от Стоунхендж. Историята му е изключителна...

Навсякъде видях много цветя, водопади от цветя. Гледах сутрин малките камиончета със сгъваеми стълби, които спираха до уличните стълбове, за да поливат цветята. Видях и други камиончета, които плъзваха нощем по улиците като прахосмукачки и изчистваха всичко. Видях стари хора, пъстро облечени, хванати за ръце. Влязох в приказно училище, за да вземем децата на моя приятелка. Беше като в зоологическа градина, но чисто, красиво, богато някак си...

Разхождах се в подредени, изчистени паркове, заключени през нощта. Купих си шампоан на цена, на която го купувах в България. И хляб, и изобщо... храна. Евтина за онези хора, с други заплати...

Влизах и излизах от катедрали и църкви коя от коя по-величествена и по-стара. Всяка квартална църква в Рим е по-стара и по-величествена от „Свети Седмочисленици в София”...

Хвърлях боклука си разделно в специални контейнери и връщах пластмасови бутилки в специални автомати, които ми плащаха.

Пътувах в прекрасен градски транспорт, с който можех да стигна навсякъде... седнала.

Отбих се и в едно гробище. Чисто, подредено, да ти е кеф да те положат там, дето се вика!

И си пушех българските цигари, достатъчно количество, купено предварително.

Последните дни бях в Дъблин. Кръстосвах надлъж и нашир Темпъл бар – пъстър бохемски квартал, лабирин от пъбове и галерии.

Четири дни преди датата, в която трябваше да се кача на самолета обратно, превъртях. Изведнъж всичко стана ужасно грозно. Ирландците започнаха да говорят най-гадния език. Пиеха твърде много и не се бяха къпали от миналата седмица. Пълчищата туристи ме задушаваха. Небето стана някакъв кален цвят, а постоянния дъждец изведнъж се просмука в костите ми.

Запалих цигара и седнах пред един бар. А до мен седна Времето с куките. Знаех какво става, познавах болестта безпогрешно. Вдигнах телефона и помолих две приятелки едновременно да ми потърсят спешно билет. Не знам как съм звучала, но и двете решиха, че се е случило нещо ужасно и трябва да ме спасяват. Нямаше полети по-рано. После се оказа, че има един, но беше десет пъти по-скъп. Не ми пукаше.

След десет минути, телефонът ми иззвъня:

– Готова си, летиш утре в четири – каза любим глас. – Сега ще ми кажеш ли какво стана?

– Вече всичко е наред, длъжница съм ти – усмихнах се.

Нещо изщрака, Времето наметна на раменете ми новоизплетения си шал и светът просветна отново. Дъждът спря. Оставаха ми 22 часа, докато се прибера у дома. Някакъв готин ирландец ми се ухили. Изкикотих му се глупашки и се гмурнах щастлива в лабиринта на Темпъл бар. За последно!

След два дни, у дома започна най-голямото за мен културно събитие това лято. То продължи два месеца и половина, но ще го събера в няколко реда.

Стоях на една пейка по залез. Слънцето капеше от стряхата на старата къща и къпеше червеното мушкато на прозореца. Козите и овцете се спускаха по черния път и всяка си търсеше портата. Пастирката викаше като изоглавена подире им. Две кози се юрнаха и се покатериха на отсрещния дувар. Бай Цанко грабна една пръчка и я метна по тях. Скочиха двете и прелетяха надолу. Ама не бяха познали. Там ги причакваше бай Марин с голямата гьостерица. После пастирката обясни как на една коза крака й се издул и набрала някакъв треволяк да й направи лапа. Пък аз изведнъж съзрях, че някои от овцете са зелени и зяпнах. А Цанко вика: „Туй е щото и времето се побърка вече. Сухо и топло се проточи, обагниха се рано и сега не щат да ходат горе по ръта. Идат да си търсят малките и обикалят като гламави по дворовете. Затуй съм ги вапцал, като влязат нейде, да зная хората на кой са хайванчетата”.

После баба Мария изкара от първата лютеничка да я опитаме как е станала. Цанко бодна едно цвете зад ухото и седнахме да пробваме. Времето и то заряза куките и се курдиса с една лъжичка. Казвам ви, няма такава лютеница на света!

А наоколо едно тихо, кротко, само селската камбана за малко пренарежда покоя.

И така до другия залез, когато цялата тая работа се повтаря...

И сега някой със сигурност ще рече: Да, бе! Колко прост трябва да си, че да не ти хареса оня уреден и нареден свят с разделния боклук, а да си дойдеш тука, да броиш бълхите по козите!

Пък аз ще му отговоря: Кой ти каза, че не ми е харесало там? Хареса ми много. Ама някак не са ми там нито мястото, нито живеенето, нито ядовете, нито сладките сънища, нито младостта, нито гроба на баба ми. В оня свят мога да съм само на гости. Пък и на мен ми е такава породата, че на това гости не мога да се заседявам много и ме хваща съклета.

Тя, душата ми сигурно е имала нещо предвид, като е избрала баш тая земя, за тоя точно живот.

За оная чалга ли питате? Тя си е тука. И сега я чувам да се точи от някъде. В България да знаете, винаги някъде някой реже с флекс или слуша чалга. Това е положението. Ама казала ли съм някога, че българинът е най-читавият човек? Не. То и аз може да не съм съвсем читава. Да знаете, че съвсем читав народ никъде няма. Във всеки народ има по една крива чивия, дето пречи на градежа и избива нанякъде. Навсякъде е различна чивията, защото е различен градежът. Просто има места, дето с повечко пари и данъци малки камиончета успяват да я позамажат и да поизчистят. Но чивията си остава в главите на хората.

Важно е да знаеш кое ти е у дома.

На мен у дома си ми е тука, в България.

Нейното небе най-хубаво, нейните планини най-къдрави, нейните жита най-златни, нейните човеци най-пъстри, нейният език най-богатият, нейната мъдрост най-голямата, магията й най-силната...

И само тук като вдигна очи, мога да видя как слънцето залязва в рогата на Господ.

Светла, смислена и нова да ни е Годината!

 

"О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!": 3 стихотворения от Маргарита Петкова