„Родителите ни често ни казват, че няма да могат да ни оставят пари в наследство, но какво от това, след като вече са ни завещали богатствата на паметта си, които ни позволяват да доловим красотата на грозд глициния, деликатността на някоя дума, силата на очарованието. И нещо още по-важно – подарили са ни крака, които да ни носят към безкрая на мечтите ни. Струва ми се, че този багаж е достатъчен, за да можем да продължим пътешествието си сами. Иначе пътят ни би бил задръстен от ненужно имущество, което трябва да се пренася, застрахова, поддържа.“
„Ру“ на Ким Тхуи е първата виетнамска книга, която чета, и трябва да призная, че съм очарована и впечатлена. При това не само от това колко красиво е написана и как всяка дума е на мястото си, какъв интересен ритъм има текста и как повествованието прилича на стих, макар че е в проза, а най-много от това колко премерено и точно са подбрани епизодите и колко лаконично и образно Ким Тхуи разказва за себе си.
Известно е, че да разказваме за живота си е абсолютно най-любимата тема на всеки и изкушението да се изпада в излишни детайли е огромно. Авторката е успяла да избяга от това и много пестеливо да подбере съвсем малки характерни проблясъци от живота си в родния Виетнам и след това в Канада и по целия свят и едновременно да разкаже историите и на много други хора, с които е свързана. Някои разкази са по две-три страници, други са по няколко реда, но всички са еднакво емоционални и образни. Не мога да кажа, че съпреживях историята, защото събитията и хората са много чужди и далечни от нас, но се възхитих на написаното така, както ако беше картина – красива, прецизно нарисувана и меланхолична. Настроението й определено ми допадна много!
