Неделен книжен клуб

"Само за напушени", Радослав Парушев

Заедно с автора ми се иска да има надежда и смисъл!

"Само за напушени", Радослав Парушев

Подобно на автора на тази тънка книжка с разкази, и аз съм един ужасен човек с градска психика, който отчаяно се опитва да открие и да се захване за нещо хубаво. Например да хареса и заобича творчеството на някой представител на съвременната българска литература. Вероятно това е може би една от причините точно Радослав Парушев да е сред пренебрежимо скромния брой пишещи в нашата родна страна, чиито книги чета с удоволствие. [[more]] Така насред прочита на една смразяваща с цифрите и бездушния бюрократичен геноцид, изпълняващ повелите на разни извратени умове, криещи се зад уж величествени идеи, книга самата аз, сдухана, смачкана, неспособна да се усмихна, влязох в книжарницата и си закупих "Само за напушени". Исках да си поема въздух, да се посмея, но изведнъж зад иронията, замаскирана в грубите думи, открих подобна на моята лишена от "опорните точки" на илюзорната вяра в добротата и красотата на човешкия род мрачновата тъга.

О, да! Какво може да те накара да заобичаш ближния в междуградския автобус или пък да повярваш във вселенската справедливост?! Как да се въздържиш от изричането на дълга поредица думи от една специфична лексика, запознавайки се с нормите относно преминаването на едър рогат добитък през границата между две съседни държави там, горе, в пасбищата на планината? Как да не те обхване трудно задържаната в рамките на доброто възпитание и прилично държание лудост от "милите номерца от селски вечеринки", погаждани от работещите в една и съща област само заради различното местоживеене и възможността да затрудниш другия? Как да не поискаш да стъпчеш някое малко зловредно духче от славянската митология, вършещо обичайните си дивотии из къщата ти и омазващо страната ти? Как да не сънуваш, че егоистично глътваш последното семенце на надеждата, че ще изживееш живота си в някоя независима, далечна от комунизма страна, където не стърчат грозни рушащи се паметници, застрашаващи живота ти?

Всеки един образ, всеки един разказ е свидетелство за уж автоматизираните, а всъщност сизифовски усилия да запазим нормалността си и да продължаваме живота си. Кратки и ясни, историите на автора няма да се харесат на всеки. Различни са и по-скоро повечето от свикналите на определен "народностен" стил читатели вероятно ще бъдат ядосани, но както още в началото изясних, поради някои сходства на характера, аз съм от тези, на които те допадат. И заедно с автора ми се иска да има надежда и смисъл!   

Трудна работа и май наистина само нахалното ни упорство да вярваме в любовта, е това, което ни държи.