От известно време ме е обзела манията да подбирам четивото си, когато пътувам, съобразно мястото на посещение и ако не е точното място, то поне държавата да съвпада.

На този принцип си избрах сборника с разкази от Макис Цитас, издаден от "Персей". Писателят е сочен за най-популярния съвременен гръцки автор и е познат у нас с една детска книжка.

Разказите му са кратки, типично балкански, ако се сменят имената на хора и селища, спокойно могат да бъдат припознати за наши.

Майката, едновременно загрижена и подценяваща вече зрелия мъж, дори когато вече си е отишла от този свят, го кара да дирижира оркестъра, нелепо облечен в жилетка – да не изстине. Съпругата прикрива домашното насилие, но пък с наслада пазарува подходящо облекло за погребение. Роднините тормозят възрастната жена, но когато умира, организират пищно погребение и демонстрират печал. Вечните имотни разправии, неприемане на различията, опит да се задържи живота в рамките на отминалите правила и норми.

Привидна праведност, неумение да си истински щастлив, заради загнездилата се в колективното подсъзнание мисъл, че това е грешно.

Религиозно лицемерие, нежелание нещата да се нарекат с истинските имена, атмосфера в която дори една монахиня по призвание не може да постъпи в манастир, заради неотстъпчивостта си към домогванията на висш духовник. Ленива печал и прашасало примирение. Бедните са си бедни, на богатите им е позволено всичко. Тъжно.

Иначе в един от разказите, дори името на селището, в което бях отседнала, се споменаваше, така че би могло да се каже, че съм изпълнила почти перфектно създадените от мен изисквания към това какво да чета, когато не съм на обичайното си място.

"Дванадесет нощи" - постижение в жанра