В тон с актуалния тези дни тренд: "Всеки сам си прецЕня!", аз така и не успях да се впиша в нито една фен група по отношение на доста всенародни любимци, съвременни наши и чужди автори, водейки се от собствения си вкус. Себастиан Бари е от този отбор.

Вярно, не е от тези, чиито книги съм зарязвала още след няколко страници или даже при разлистването. Той е от тези, чиито книги търпеливо съм прочитала целите, в този случай – две. Ами, ирландец е, а ирландците като писатели са ми слабост. Специално "Хиляда луни" е препоръчвана не само от приятели, но и от Али Смит, така че старателно се сдобих с романа и го прочетох. Прочетох го, но не успях да бъда нито "запленена", нито "отнесена", още по-малко да го прочета на "един дъх".

По същество една отговаряща на историческата реалност история за събития и нрави с правдоподобни герои, която на моменти толкова ми натежаваше като досада (въпреки темите, от които обикновено се вълнувам, паля и съпреживявам) –сякаш не е художествена литература, а нещо, което се случва тук и сега и аз трябва да заявя отношение и да заема страна. Нещо ми липсваше и читателската ми емоция остана безразлична. Сякаш нищо не научих, нищо – освен един помощник шериф в края на романа – не успя да ме изненада.

Разбира се, това съвсем не прави книгата слаба, лоша или нещо такова. Просто не е моята, което съвсем не е минус, а вероятно по-скоро плюс.

Гневната печал на съпротивата