Чувствам се леко разочарована и "подведена" от "Сестра ми, сериен убиец" на Оинкан Брейтуей. Или по-скоро не от романа, а от номинацията за "Букър" и анотацията, обещаваща ми "черна комедия" с криминален привкус. Не познавам, не знам нищо, не само за литературата, но и за самата Нигерия и дебютът на младата авторка е първият ми досег и възможност да науча нещо повече, освен че държавата се намира на континента Африка.
Безспорно достойнство на произведението е, че местният "колорит" е споменат мимоходом, макар че точно той седи в основата на завръзката, определила цялата история – трагичните завършеци на любовните връзки на по-малката красива сестра и "разчистването", което прави след нея по-голямата й "кака" с обикновена външност, докато се опитва да я предпази от последствията.
Сюжетът наистина има потенциал. Онази, бих казала, вечна тема за подсъзнателните ни очаквания, че красотата е добро и неверието ни в обратното, но образите, развитието им, тяхното и на действието, са някак едноизмерни и предвидими. Аз например до последния момент очаквах обрат, заради притежаваните и от "добрата" сестра характеристики на социопат, но това не само не се случи, но и финалът звучи сякаш на авторката просто й е писнало и е решила най-сетне да се отърве от ангажимента.
Иначе животът в столицата на Нигерия, не е много по-различен от този в София. Задръствания, сходна с нашата пътна полиция, показност в социалните мрежи, прикриваща реалната същност, радост и тъга.
