На 9 октомври преди 124 години в селце близо до град Травник, Босна и Херцеговина, е роден Иво Андрич. Той е първият Нобелов лауреат за литература на Балканите. Получава отличието през 1961 г., като е важно да отбележим, че сред останалите претенденти са били имена, много по-известни от неговото по онова време. Сред тях са Греъм Грийн, Ерих Кестнер, Джон Стайнбек, Жан-Пол Сартр. Цялата сума от наградата писателят дарява за развитието на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина, а откъс от речта му при награждаването в Швеция можете да прочетете в края на настоящата статия (в превод на проф. д.ф.н. Светлозар Игов).
Според Андрич истинското значение и изобщо личността на един писател следва да се търсят в творчеството му и във влиянието на това творчество върху хората. Може би неслучайно негов любим мотив е мостът – защото творчеството на този гений е своеобразен мост между балканските народи и култури; между минало, настояще и бъдеще; между човека и човека; между човека и безкрайността. Пресъздаващи по неподражаем начин балканските нрави, хора, архетипи, характери, тяхното битие, психология и история, произведенията му са превеждани на повече от 30 езика. В нашия Неделен книжен клуб сме ви представяли четири издадени на български език сборника – „За любовта и жените“, „Разказ за слона и везира“, „Монашески притчи“, „Разкази за особняците и малките хора“. Светът на Иво Андрич, в който по време на курса ми по славянски литератури в Университета се влюбих за цял живот, е едновременно реален и приказно-легендарен, познат и далечен, изстрадан и от нас, българите. Невъзможно е да останем безразлични, след като веднъж сме се потопили в него. Днес, в опит да се докоснем до още една част от тихата мъдрост на „песимиста, обърнат с лице към живота“, подбрахме за вас няколко кратки откъса от емблематични негови творби.
Из „Мостът на Дрина“
„Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си.“
„Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участват в нейното разгаряне, а други – че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме.“
„Човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява...“
Из „Знаци край пътя“
„И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.“
„Морето диша. Движението се предава на голите каменни брегове и обрасналите планини, на облаците и на синьото платно на небето. Всичко се движи и се готви за полет. И колкото странно и невъзможно да звучи, ще потегли и терасата. Ако тя не се помести, ще тръгне той и ще я напусне, защото принадлежи на всичко, което се движи. Необикновено е, дори опасно и малко страшно, но иначе не би могло да бъде. И е прекрасно.”
„Щастлив те прави онова особено щастие, което идва преди самото щастие.“
Из „Мостове“
„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там, където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло. …Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“
„Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”
Из речта беседа на Иво Андрич при получаване на Нобеловата награда, Стокхолм, 1961 г.
„На хиляди разни езици, в различни житейски условия, от век на век, от патриархалните древни приказки край огъня в колибата до творбите на модерните писатели, които ежечасно излизат от издателствата на големите световни центрове, се изприда разказът за съдбата на човека, който без край и прекъсване си разказват хората... Може би в тези разкази – устни или писмени – се съдържа истинската история на човечеството и може би от тях може да се предусети, ако не да се познае, целият смисъл на тази история. И то без оглед на това, дали става дума за миналото, или за настоящето.“
