Неделен книжен клуб

„Щиглецът“, Дона Тарт

Безспорно книгата на годината, а вероятно и една от великите книги на века.

„Щиглецът“, Дона Тарт

Книга за живота и смъртта, за любовта и приятелството, за безсмъртието, за изкуството, което носи в живота ни смисъл, мъдрост и красота. Безспорно книгата на годината, а вероятно и една от великите книги на века, сравнявана с класиците на литературата – Дикенс, Достоевски, Томас Ман. Книга, писана дълго, внимателно и с абсолютна всеотдайност.

Дона Тарт е една от най-странните звезди на съвременната американска литература. Сравняват нейната неприязън към всяка публичност със Селинджър, но от друга страна усетът й за мода е пословичен – тя е една от най-добре облечените жени на Америка. Написала е само три книги, а е навлязла в шестото десетилетие на живота си, като само „Щиглецът“ е достатъчен да запише името й в пантеона на съвременната литература. Създаването на книгата е отнело десет години, което прави около четири дни и половина на страница.[[more]]Този роман трябва да се чете на хартия. Обемистият том – над 900 страници – е сам по себе си солиден, всяка дума е точно на мястото си, всички описания са удивително прецизни, страхотно красиви и находчиви, и усещането, че има още, още много, е едно от големите удоволствия и предизвикателства на „Щиглецът“. Днес, когато сме отвикнали от всяка съзерцателност, когато всяка форма на изкуство е динамична, а информацията ни залива отвсякъде и пърформанси, сериали и поредици се състезават за вниманието ни, потапянето в света на „Щиглецът“ е уникален опит – да спрем, да се смирим, да се замислим и да оценим в мълчание съвършенството на думите и образите.

„Щиглецът“ е историята на Тио – Тиодор Декър, който оцелява необяснимо, като по чудо в един атентат, където загубва майка си, но спечелва за няколко минути приятелството на един във всяко отношение необикновен човек – Уелти, който го насърчава да открадне картината „Щиглецът“ на Карел Фабрициус, рисувана през 1654 година. Тио е главният герой в тази история, в която присъстват още много персонажи, всеки от които е достоен сам да бъде герой на отделна книга. И колкото пестеливо и внимателно Дона Тарт да описва всекиго от тях, зад всеки образ лежи цяла история, отделен свят. Тио, чийто тъжен живот на объркано дете е осмислян от тайната на малката картина, която е неговият таен дар – неслучайно приятелят му го нарича Потър (алюзията с Хари Потър е очевидна). Семейство Барбър – една съвременна нюйоркска версия на Буденброкови, вървящи към своето самоунищожение. Пипа – деликатна, наранена и прекрасна в своята меланхолия. Борис – син на полякиня и украинец, живял къде ли не, говорещ английски с руски словоред (за съжаление в българския превод това изобщо не е отразено), волна и непредсказуема славянска душа. И, разбира се, Хоуби – реставраторът, човекът, който прави мебели с ръцете си и им вдъхва душа. Човекът, който живее извън времето, класически образ във всеки смисъл – спокоен, добър и честен – божествена фигура или бащата, за когото всички мечтаем.

Това е криминална история, пълна с неочаквани обрати и предвидими развръзки. На моменти Дона Тарт се повтаря, а обширните монолози за смисъла на живота в края на книгата обобщават истини, които са вплетени в текста и вече познати на читателя. Но може би това, че не е безупречна, е още едно качество на тази книга. Също като при мазките на четката по платното на картина, не е нужно да се вглеждаме отблизо. Важна е емоцията и удоволствието. Тази книга е произведение на изкуството – вече не се пишат такива, не я пропускайте!