През 1917 година Мексико приема конституция, с която забранява на католическата църква в страната и нейните служители да извършват всякаква религиозна дейност без специално разрешение, а имотите им преминават в ръцете на държавата. На гонения са подложени и другите християнски деноминации. Само десетилетие по-късно – около 30-те години на миналия век – свещениците биват открито преследвани и убивани без съд и присъда, лишени са от всякакви граждански права и на практика никъде в страната не се извършват никакви религиозни церемонии, освен тайно. Интересно е, че последните антиклерикални текстове са премахнати от конституцията на Мексико едва през 1992-ра година.
Книгата на Греъм Грийн „Силата и славата“ е посветена на един от тези свещеници, които живеят преследвани и в мизерия, но успяват тайно да извършват християнските ритуали, пътувайки инкогнито от село на село. Вече почти обезверен, алкохолизиран и циничен, той все пак не може да се откаже от задълженията си, защото е последната надежда на хората и защото вярата е всичко, което му е останало… И така до самия край.
Една много тъжна и умна книга, която по невероятен начин описва какъв би бил светът без вяра. Безнадежден – защото за разлика от животните, човек може с разума си да унищожи и последните остатъци от надежда; мрачен – защото в мизерията не се вижда и искра от разум и просвещение и грозен, защото остава само горещия, непоносимо прашен, сив и тъжен мексикански пейзаж, в който хората са като сенки. Самите селяни бранят свещеника с цената на живота си, чакат го с дни и години за кръщенета и изповеди и ходят по тъмно в плевни и обори на тайни литургии. Замислих се дали някой от нас е способен на някаква жертва за вярата си и дали това, че имаме църква означава, че имаме вяра. И ме хвана срам пред този анонимен, съмняващ се в себе си, мъдър отец от книгата…
