Никога няма да забравя кога за първи път прочетох мит през живота си - този за нимфата Дафне, превърната от баща си, речния бог Пеней, в лаврово дърво, за да избяга от любовта на Аполон. Даде ми го мама, която прецени, че вече ми е време да се сблъскам с нещо повече от детските приказки, в които повечето пъти има поука и (макар и илюзорна) справедливост. Подаде ми "Старогръцки легенди и митове" на Николай Кун и въпреки че почти се разплаках заради съдбата на Дафне, оттогава обожавам митични разкази - древногръцки, шумерски, скандинавски. И най-вече скандинавски. Чела съм много варианти, включително "Рунически знаци" на Джоан Харис, която е една хубава романизирана версия на вечните митове от Севера.
Тук става дума за "Скандинавска митология" на Нийл Геймън, който се е постарал да преразкаже основните митове, залегнали в тъканта на тази мрачна и понякога дори зловеща история за сътворението на света, Дървото на живота, асите и ведите, великаните и финалната битка - Рагнарьок. [[more]] Без да навлиза прекалено в детайли, без да романизира излишно, Геймън е разказал в общи краски историите за Тор, Балдур, Один, Фрея, Локи и останалите. Без обаче да предава суровото очарование и величава трагичност на тези истории в достатъчна степен. Може да се каже, че вместо да ги извиси още повече, Геймън ги е смалил, "одомашнил" дори. Както казва Урсула Ле Гуин в ревюто си за "Гардиън", "Скандинавска митология" от Нийл Геймън е сякаш опит да се опитоми безкрайно дивото, да се отгледа трол у дома".
Въпреки това сборникът на Геймън е една добра основа за запознанство със скандинавската митология, една добра първа среща на децата ни с този изумителен свят и неговите герои.
