В дни като днешната криза, когато притиснати до стената мъчително се себевглеждаме, откриваме много неща за себе си, за общността си на българи, за света... И те ни изненадват. Не спираме да се удивляваме на реакцията, резултат от допира – буквален и мисловен, с тъмната материя на коронавируса. Именно той преобърна хастара на удобната дреха, с която всеки ден обличахме голата истина за истинската си същност.
Кои са тези хора, които с днешна дата се държат така, все едно никога не сме ги познавали? Как са се прикривали във времена, в които маските бяха само метафора?
Може ли да ги виним заради това, че в тях надделява инстинкта, воден от страха и несигурността? Защо се провалят опитите ни да оцеляваме колективно във време, когато всеки един живее и заради другия, носи последствията от неговите грешки? Защо българите все се различаваме от останалия свят и дали търсенето винаги на собствен път е за добро? Защо пак се излъгахме, като избирахме политиците си, а сега мазохистично наблюдаваме тъжния танц на явната им безпомощност?
Гранични ситуации, като днешната, показват как българинът живее на ръба, показват неподозираните качества на неговия характер.
Затворен в собствения си дом, той повече от всякога живее подвластен на „синдрома на халището“,
както го формулира народопсихологът Марко Семов: да говорим едно, когато сме със семейството си, а да градим друг образ навън, пред другите. Фейсбук и социалните мрежи са най-точното отражение на този Франкенщайн на лъжливата социална мимикрия.
Ако има хора на духа, които най-точно да усещат фалша и несъответствието между мисъл и действие в характера на българина в трудни моменти, това са нашите писатели и публицисти. Захари Стоянов, Христо Ботев, Алеко Константинов, Иван Хаджийски са все имена, на които дължим много за знанието за самите себе си. Често цитираме думите им, които дават отговори на много въпроси.
Незаслужено обаче в сянка остава един фин и деликатен ум, който с езоповския си език успя да създаде най-ярките образи на българина през втората половина на 20 век – Станислав Стратиев.
Именно това е периодът, който нанесе непоправими изменения в психиката ни, чиито последствия търпим с днешна дата. Авторът на „Рейс”, „Римска баня” и на сценария за „Оркестър без име” живя само 59 години, но ни остави актуалните и днес есета от томчето „Българският модел”, пиеси като „Сако от велур” и „Балкански синдром”. Без него нямаше да ги има още киношедьоврите „Равновесие”, „Кратко слънце”, „И Господ слезе да ни види.“.
Неговото място беше Сатиричния театър. За него той казва: „Бил съм щастлив в този театър. Най-напред като зрител, като един от щастливците, намерили билетче и вече омагьосани от тази ярка, безпощадна и весела магия, наречена Сатиричен театър. А после и като един от тези, които участват в магията, в нейното създаване или разваляне, това други ще кажат. Но съм бил щастлив. Този театър за мен е като дом. В него се чувствам спокоен, в него са близките ми хора, в него проходих и пораснах. Струва ми се, че никога не мога да му дам толкова, колкото той ми даде. Но не е и нужно, както човек не прави такива сметки за родния дом, той просто го обича и живее в него и това е достатъчно... Човек не може без дом.”
Спомняме си за едно от най-талантливите пера в българската литература с откъси от „Българският модел”. Удивителни думи, които сякаш са писани през април 2020-та година:
"Ако сме дали нещо на света – това е българският модел.
Той е – както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула – нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно – това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто – обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното – кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук – Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас – цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже – най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада."
Петя Кокудева за бедата като спасение и ескимоска поезия за разкош
