Стивън Кинг е един от онези, които успешно повдигат тънката завеса, която всички ние наивно се заблуждаваме, че е непробиваема крепостна стена, деляща ни от страховитото във и извън нас. Майстор е да ни уплаши до степен да се боим да спим на загасена светлина, рисувайки ни чудовища и световете, обитавани от тях... И тъкмо когато успяваме да се самоуспокоим, че това са фантазии, той ни връща в обикновения живот, където демоните са в сърцата и душите на наглед с нищо неотличаващи се от останалите хора.
Новият му роман “Възкресяване” тръгва от отдалечената във времето среща на малко момче с неговия “пети персонаж”, минава през загубата на близки и вяра, звучи в ми мажор, стига до дъното на хероиновата зависимост и чудодейните панаирджийски изцерения. Водата в тенджерата живот се нагрява и ние, плацикащите се в нея жаби, дори и не се сещаме да се спасим.[[more]]Това е болезнена история; в нея освен ранните детски години, първите китарни акорди, любовта и кротката авантюра (застаряващият мъж е сравнен с таратайката, на която всеки начинаещ шофьор трябва да се качи), няма нищо светло. Сякаш около нас е пълно със самозаблуждаващи се души, мошеници, арогантни изследователи, напиращи да отварят врати, които не бива. Разказ, в който светлината я няма, или е твърде малко и твърде опасна, като тази на мълнията. Предупреждение за цената, която рано или късно плащаме, тази книга не е за хора, неумеещи да поглеждат в очите на ужаса.
