Юнас Юнасон разказва в предговора на книгата, че написването на тази история се дължи на непрестанното присъствие на Алан Карлсон в главата му. Аз съм склонна да мисля, че причината е и в настоятелните молби на читателите, за много от които старчето Алан е не по-малко реален и близък персонаж. Разбира се, веднага си купих продължението на „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и избяга“ и го прочетох на един дъх.

Юнасон е един от малкото автори, за които с момичетата имаме пълно единодушие – Левена е разказала за симпатиите си към "Неграмотното момиче, което можеше да смята", а Косара за „Убиеца Андерш и неговите приятели“ – всички харесваме неговите книги. Друго не е и възможно – в този объркан свят, пълен с проблеми и насилие, старият Алан Карлсон със своя детски ум и оптимизъм е нужен на всеки от нас. Във втората книга с приключенията му отново са преплетени съдбите на много държави и техните лидери, от неприятния и глупав Тръмп до сериозната, но симпатична госпожа Меркел. Този път дори ми се стори, че Юнасон не си е измислял небивалици така щедро като в първата книга – това е ненужно, светът наоколо ни е ненормален в достатъчно непоносима степен.

Когато четох за първи път книгата за Алан Карлсон, за когото продължавам да съм убедена, че е кръстен на своя живеещ на покрива адаш, си мислех, че старецът е просто литературен герой, един симпатяга за компания на читателите през ваканцията. Сега вече знам, че Алан Карлсон в някои отношения е типичният възрастен скандинавец – спокоен, добронамерен, винаги готов да си пийне и гледащ с лека ръка на досадните дреболии в ежедневието. Именно това са и част от тайните на хората в тази част на света, неизменно класирани сред най-щастливите нации. Това е само едната причина тази книга да е много приятно четиво за всеки, който започва деня си със сутрешния блок на телевизията (която и да е телевизия). Забавен, непретенциозен и оптимистичен роман – еквивалент на литературните розови очила.  

Ивлин Уо – един старомоден англичанин