Джон Макгахърн, значимо име от ирландската литература, сравнявано със сънародника си и носител на Нобелова награда, Самюел Бекет, беше непознат за мен, признавам си. Сборникът с негови разкази събуди любопитството ми със заглавието си заради обсебеността ми точно от тези брегове на Атлантическия океан. Когато и авторът се оказа ирландец, беше повече от ясно че ще отида в книжарницата.
"Страндхил, морето" е като албум със снимки. Един от онези меланхолично тържествени албуми от времето, когато да си щастлив, бе осъдително. Такива са и разказите.
Истории за непреодоляна вина от отказа на службата за Бог, страх от интимността на чувствата, не от тази на телата, непрекъснатото показно завръщане от "големия град" и демонстративното пръскане на трудно припечелени пари, неудовлетвореността на откъснатия и ненамерил своето ново поле, където корените му да дават плод, човек...
Носталгични и невярващи на радостта, печално дъждовни, хладни като океан, който и в горещите дни е студен. Описващи една страна и нейните хора след големия картофен глад и преди чудото на Келтския тигър. Хора, поели към модерността, но и все още със сърца в зелените земи около малките каменни къщи на фермите си край морето. Земя с твърде много поети, но и с малко такива, които умеят да не се съмняват в споходилото ги щастие.
