С турския писател и носител на Нобелова награда ни сближава носталгичната тъга по изчезващата красота на градовете, в които сме отраснали. Многослойната памет и склонност за откриване на взаимовръзки там, където повечето хора не биха забелязали, е другата причина, поради която винаги с голямо любопитство и удоволствие се потапям в текстовете му.
Новият му роман "Странност на ума", разказващ за дошлия в Истанбул да помага на баща си Мевлют, тръгнал от дванайсетгодишен да разнася боза, не прави изключение. Книгата ни предлага една изпълнена с делнична мистика история за превръщането на града от красиво място, пълно с хора от различни националности и паметници от миналото, в бетонно чудовище, на фона на което добросъседските отношения и толерантността се израждат в алчност, нетърпимост и фанатизъм. [[more]] Някак леко и неусетно бедните, дошли да търсят препитание, стават част от земляшка мафия, разгарят се верски войни, умират хора и кротките беседи в дервишките обители се превръщат в гнезда на радикален ислямизъм. По хълма, вместо черници, изникват многоетажни кули, от терасите на които е трудно да се види Босфора. Тайнствената хубост на града е като завързан на бетонния паркинг овен, очакващ заколение за курбан и жално проблейващ, когато топката на играещите футбол деца го удари.
Без каквато и да е декларативност, тихо и кротко, Орхан Памук успява да ни накара да се замислим и тревожим много повече от бойките призиви на редица автори и журналисти; да погледнем в собствените си дворове, защото сходството е поразително.
